The Host
Welcome
 photo foother_zps74c56111.png
Добре дошли в единствения по рода си рпг- форум по романа на Стефани Майер- Скитница! Земята е населена от непознати същества наречени Души. Оживелите хора се изолирани в почти безлюдни местности и са принудени да крадат и убиват, за да живея. Към кои си? Какъв си? Реши сам и се присъедини към нас, за да се потопиш в един нов и напълно различен свят.
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics

Клариса /Риша/ Нерион

The Host :: Basket. :: Basket :: Heroes

Go down

Клариса /Риша/ Нерион

Писане by Клариса Н. on Нед Мар 25, 2012 8:18 am




ЧАСТ 1

Санта Мария Делла Салуте, Венеция, Италия

Белите куполи на вековната катедрала отразяват като огледало слънчевите лъчи и създават илюзията, че блести. Но тя не е единствената, която блести.
Ако надникнем в самата църква ще ахнем. Отвътре се чува прекрасната плетеница от звука на мощния огран и феерията, която създава голямата арфа, разположена в отсрещния ъгъл. По стените са закичени хиляди хиляди, стотици хиляди отделни цветчета орхидеи, които изпълват вътрешността на Божия храм с благото си ухание.
Преставаме да обръщаме внимание на декора и се съсредоточаваме на хората. Шарени шапки със пера, цветя и какви ли още не декорации карат публиката да изглежда като ято разноцветни папагали жако, които тихичко си шушукат и жужат, възторжени от събитието и всички новини, които научават от съседката си по пейка. Мъжете пък са се облегнали назад и някак хем нетърпеливо, хем отегчено чакат нещо да се случи.

Олтара целият е обсипан с цветя. По средата, естествено, седи отчето, облечен в традиционното си расо – многоцветна покривка, ако питате главната героиня. Но за нея после. От едната му страна строен и висок младеж с хубава черна коса, заедно със още един по-нисък блондин, а от другата – две жени във ментовозелени рокли до коленете. Изведнъж всички насочват очи към входа на Санта Мария Делла Салуте.

Дребна червенокоска, две глави по-ниска от бъдещия си съпруг, започва да пристъпва бавно и грациозно измежду редовете от пейки. Носи бяла рокля, по-нежна и от розов лист, която се разстила по дългите ѝ крака толкова добре, че я прави да изглежда като ангел. Очите ѝ, в чиите ириси плуват милиарди нишки от зелено и синьо, не виждат никой друг. Само и единствено чернокосият хубавец на десетина метра от нея. Всички други са като фон на картината-шедьовър, който представляваше годеникът ѝ. Стигайки до него, тя вплита пръсти с неговите без дори да се притеснява какво ще кажат другите. Той от своя страна прави няколко кръгчета с палеца си върху кожата на ръката ѝ - техният собствен знак, че всичко ще е наред. Че те ще са наред.

Една ръка се плъзва по другото и рамо и я придърпва, въпреки недоволството на свещеника, който вече пета минута чака да започне службата си. Една от жените в зелено я придърпва към себе си и прошепва в ухото ѝ:
- Bellissima, amore mia! – след това я пуска и двете се раздалечават.
Червенокоската ѝ намига игриво и широка усмивка се разлива по червените ѝ устни. По устните ѝ се чете думата „благодаря”, въпреки че не издава нито звук.
Червенокоската би искала да може да отлага глупавата реч на отчето, защото тя никога не е била религиозна и днес определено няма да е денят, в който тя ще стане. Единственото, които обаче я държи да не побегне с писъци към вратата, все едно е видяла хлебарката в квартирата си, не от ужас, а от отегчение, е точно мъжът до нея, който все още чертае невидими кръгчета по кожата на дланта ѝ. Той е религиозен. Но тя го обича, ще преглътне десетте минути.
- ... Вземаш ли Алесандро Манине за твой законен съпруг? – чува тя и се усмихва лъчезарно.
- Да.
Ясно и чисто, гласът ѝ поражда няколко въздишки, всички до една притежание на превзетите романтици в стаята.
- А ти, Алесандро Манине, вземаш ли ... – навън прозвучава гръм.
Всички се обръщат назад, всички задържат духа си в очакване. Хора нахлуват в църквата. Нормални хора.
Изведнъж през тавана на църквата зейва дупка, но очудващо на пода няма и парче отлющила се мазилка поне.
Лъч светлина облива цялата стая. Не, грешка! Множество, множество лъчи. Уцелват хората. Те не мърдат. Мъртви ли са?!

Алесандро се хвърля пред дребната червенокоска, а изпод тежестта му, тя усеща как през тялото му преминава гърч, след това още един и още един.

Той е последният.

Лъчите спират. А червенокоската е сама. Тихо е. Не се чува нищо освен нейното дихание и лекият пукот на пламъка на свещите на олтара. Тя претъркулва Алесандро и яростно започва да бие с юмруци гърдите му, които са празни, безнижнени. Отлепя му един шамар. Отново нищо.

- Алес! Алес! – отчаяните ѝ викове се смесват с горчивия вкус на сълзите ѝ, а тя клати тялото на тъмнокоското. – Алес, кажи ми нещо! Моля те, кажи ми нещо.

Алес отваря очи, но в тях има нещо различно. Вместо веселяшкото зеленикаво, което разтапяше нейните ледени ириси, на негово място е студено и бляскаво сиво, почти сребърно.

- Коя си ти?

///

Четири месеца откакто тя бяга. Днес ще се измъкне от Венеция. Спомни си, че имаше сребристи лещи, запазени от един далечен Хелоуин. Никой не я разпозна.

„Частен Детектив”
Табелта беше написана с хубав и прав шрифт, „никакви изгъзици”, както казваше тя. Измъкна с треперещи ръце ключовете и колкото се може по-тихо отключи вратата и оглеждайки се във всички осоки, се шмугна вътре. Погледна се в огледалото и на мястото на щастливата булка видя едно пребледняло и отслабено порцеланово лице, с тъмни кръгове, които описват бледосини полумесеци около очите ѝ. Няма нито помен от нейното изкрящо синьозелено. Сега или е с онези омразни сребристи лещи, или е със слънчеви очила. Не позволява на никой да види истинската ѝ същност. Сега може да се види истинския цвят на очите ѝ.

За четири месеца тя бе издирила толкова много. Това ѝ беше работата все пак. Да търси и да намира. Нямаше друг вариянт. Някакви си души, някакви малки червейчета светлина се вмъкваха във хората и променяха същността им. Другото ѝ е неясно, но не ѝ пука. Тя иска да намери Алесандро, но знае, че вече няма грам надежда. Грам. Той е един от тях.

Стъпки.

- Дали пък... ? – червенокоската си спомня, че не е затворила вратата. Отваря тихо едно чекмедже и изважда един стар и очукан „Макаров”, който все още може да си върши работата идеално.

Но вече е късно. Пред нея стои Алес. В същия костюм, който носеше преди четири месеца, но сякаш изглежда все едно е купен преди половин час.

- Алесандро? – тя се хвърля на врата му, целува него, устните му, хубавите му очи... Сребърни. Но! Той отвръща. Устните му са топли и меки, а дъхът му горещ и на пресекулки, въреки студеното време. Личи си, че е бързал.

-Бягай.

Тя се отдръпва, хваща го за ръка и поема към тайния изход. Но вече е късно. Зад вратата се крият Души. Няколко на брой. „Макаров” няма да свърши никаква работа. Обречена е.

Механичните белезници щракват около тънките ѝ китки.


ЧАСТ 2

„Доклад №553G77

Име преди имплантирането: Неизвестно
Пол: Жена
Раса: Европеидна
Рождена дата: 15 август 1988 година
Ръст: 168 см
Очи: Синьозелени
Професия: Частен Детектив
Образование: Последен семестър студентка по криминология

Име след имплантирането: Клариса Нерион
Име на Душата: Слънчево Дихание
Дата на имплантирането: 20 ноември 2008
Години: 24
Спомени от преди имплантиране: Да, но се държат под контрол
Призвание: Търсач
Характер: (експертно мнение спрямо набплюдения преди и след имплантиране) Драстична промяна в характера. Ужасно пряма. Груба. Използва сарказъм като защитен механизъм. Рядко се наблюдават усмивки. Рязка промяна в мнението ѝ към имплантацията.
Дейности: Деен търсач с нови идеи. Много полезна и продуктивна. Експертно се отнася към всеки един случай.”


NB.:Героят е бил редактиран.


Последната промяна е направена от Клариса Н. на Нед Юни 03, 2012 6:26 pm; мнението е било променяно общо 1 път
avatar
Клариса Н.
Член на института
Член на института

Брой мнения : 349
Reputation : 0
Join date : 24.03.2012
Age : 21

Вижте профила на потребителя http://zebraprinteddreams.tumblr.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Клариса /Риша/ Нерион

Писане by Роуд Дръзкото Желание on Нед Мар 25, 2012 8:22 am

Както вече казах... Одобрена с две ръце и два крака <3

--------------------------------------------------------------------------
You're my sweet nightmare in nights
Извини,что делить нам нечего
Позвони, только не отвечу я.
Вспоминай то о чём мечтали мы,
Вспоминай, как любовь прогнали мы.
avatar
Роуд Дръзкото Желание
Хора;
Хора;

Брой мнения : 3669
Reputation : 0
Join date : 03.03.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


The Host :: Basket. :: Basket :: Heroes

 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите