Кабинета на Утешителя

Виктор Карпович влезе в кабинета си, докато разглеждаше списание, пълно с всевъзможни модели коли. Понякога наистина се ядосваше на Душите. Съсипаха толкова прекрасни модели, превръщайки ги в буквално безценни таратайки. На всичкото отгоре бяха премахнали и паричните единици като цяло. Така от бизнеса му нямаше никакъв смисъл, макар той да беше умрял преди години, когато дойдоха и на власт самите Души. Безмозъчни същества такива! Обяче, ако искаше да живее трябваше да се прави на един от тях и за сега се справяше напълно успешно. Благодарение на Душата в тялото му, бе запазил сребристия блясък в очите си, който му позволяваше да се движи съвсем свободно та дори и да практикува професията си, макар да си признаваше, че постоянното мило отношение го побъркваше. Може би не беше късно да стане Търсач. Като цяло не му пукаше за хората, нищо че беше един от тях. Намираше нещо много вярно в действията на Нашествениците, като изключим горе посочените му недоволства към определени отдели.
Пристъпи към едно от удобните канапета и се настани на него. Кръстоса краката си, докато бе вперил поглед в едно от прекрасните поршета на днешното време, които не изглеждаха вече чак толкова привлекателни, след като всеки можеше да има едно от тях стига да поискаше. В главата му се въртяха други мисли, доста по- коварни и сексапилни поради ужасяващата липса на "сношения". Разбира се, това се дължеше на неспособността на повечето Души да флиртуват както си му е реда и да се отдават на еднократни удоволствия. Между тези му мисли се прокрадваше и една нотка на нетърпение към новата му клиентка.

Струва ли си?
Кажете ми, честно!
Струва ли си?
Тези думи минаваха през главата на Клариса като влак, търсейки едничката свястна причина, поради която Душата ѝ, Слънчева боровинка, искаше да посети Утешител. За какво по дяволите ѝ трябваше тази обсебена от себе си, арогантна и цинична личност, която бе назначена за неин личен психолог. Не ѝ трябваше - всичко беше просто перфектно, Душата се разбираше добре с човешката Клариса и нямаше никакви разбунтувания от една от двете страни. Можеше да се каже, че жената, която живееше в тялото на червенокоската беше толкова удивена от всичко ново, толкова приятно зашеметена от новите си способности и така очарована от всичко, което става покрай нея, че дори не си бе помисляла да се бунтува срещу Душата. Беше просто безразсъдно да го прави, за какво ѝ беше.
Но Душата... Слънчева боровинка не бе доволна от нещо и това беше причината на Клариса да започва да ѝ се повдига по някое време в денонощието. Душата се бунтуваше срещу нещо и единствено глупавият Утешител можеше да разбере какъв всъщност е проблема. Не че на Клариса ѝ пукаше - завземайки тялото ѝ, Душата ѝ предостави само и единствено своите знания и своите способности, разкривайки ѝ, че няма нищо лошо в това да се оставиш на течението и да бъдеш завзет, защото фактически, ти все още си там и най-силната част от съзнанието ти все още си е твоето и надвива Душата и миролюбивата ѝ природа.
Влизайки в кабинета, тя забеляза високите тавани, префърцунените стенописи и велурените завеси на прозорците, които попречваха на светлината да нахлува в стаята. Може би това беше причината, поради която Риша се почувства като в пещера в момента, в който направи първата си крачка в сградата. Но иначе беше впечатляващо как след като бяха отменени всякакъв вид валути, изведнъж всички започнаха да притежават такива големи къщи, с просторни стаи и префърцунени мебели, откраднати от музейна изложба за Френската Революция.
- Ехо! - не последва отговор. Само нейното ехо. - Къде си, по дяволите?!
Отново никакъв отговор.
Токчетата ѝ тракаха по мраморния под в такта, в който биеше и сърцето ѝ - бавно, но устремено. След няколко безполезни и безуспешни опита да намери някого из празните стаи, тя най-сетне долови движение зад себе си. Обърна се рязко, от което леко се замая, но все пак се задържа на краката си като истински професионалист. Това, на което стана свидетел бе мъничко странно - млад и наперен хубавец бе извил врата си под ъгъл и без ни най-малка дискретност и безсрамие зяпаше задника ѝ.
Риша се подсмихна весело и се приближи с една крачка напред.
- С нещо да ти помогна? - след като го огледа по-добре, през ума ѝ премина мисълта, че може би не тя, а той можеше да помогне на нея. - Да не би случайно да си Виктор... - тя бръкна в чантата си, намери малкото листче с името, но след неуспешния опит да прочете фамилията му, просто го смачка и го вътна обратно вътре. - ... Виктор Някой-си?

-Зависи кой пита.- изтърси Виктор, докато се обръщаше напълно към Клариса, прегърнал списанието с колите и една от дебелите папки, които използваше просто за реквизит, защото в крайна сметка не записваше нищо.
Поне го биваше в приказките и това спасяваше готиния му задник от разкриването на факта, че изобщо не беше Душата, която трябваше да бъде. Пък не можеха и да го уволнят, та си осигуряваше живота в дългосрочен план. Избягваше да приема клиенти Търсачи поради безпогрешния им нюх за подобни нередности, но Клариса Нерион му се стори изключително интересен случай, който да поеме и да мотае дълго дълго време, за да вижда отново и отново това божествено тяло, не способно да принадлежи на Душа. Все пак... Душите нямаха навика да отдават достатъчно физичесски тренировки на телата си- проблем, който ограничаваше Виктор и често пораждаше съмнения у всичките му пациенти, че има нещо нередно в прекалено поддържаното му тяло. Ама, опитайте се вие да се откажете от ходенето на фитнес и поддържането на добра форма, когато с години наред сте го правили, за да изглеждате перфектно всеки път, в който някоя глупава тинейджърка ви се метне на врата.
Виктор плъзна за пореден път погледа си по бедрата й, стигайки до онази прелестна женска част от тялото наречена ключица. Можеше да заключи, че Нерион беше достатъчно нежна и желана жена, за да пробужда дори заспалите перверзни съзнания на Душите. Хубавото в случая беше, че в главата на Виктор имаше само една единствена заспала сигурно за винаги Душа, която не му пречеше по никакъв начин и нямаше да може да му отнеме възможността да си присвои поне за мъничко червенокосата дама.
-Клариса Нерион?- повдигна въпросително вежда Карпович, докато прокарваше големите пръсти на мускулестата си ръка през косата.- Малко закъсняхте за часа, Клариса.- опита се без укор да съобщи Вик, както общуваха онези странни Души.- Но не мога да откажа помощ.
Завъртя се на пети и тръгна в обратна посока, правейки недвусмислен знак с ръка да го последва. Спестяваше си доста думи с мисълта, че така ще се отърве и от доста неприятности.

Не веднъж мина по край Ваня, поглеждайки я с периферното си зрение как щракаше бързо по клавиатурата на лаптопа си в малката приемна, която беше предверието на кабинета му. Секратарката, запазила името на човека в себе си, не обръщаше почти никакво внимание на Утешителя и пропускаше дори нахалните и любопитни погледи, които хвърляше към монитора. Не, че му влизаше в работата, но определено можеше да заключи, че му се искаше да знае какво толкова я кара да се усмихва и да не му обръща никакво внимание.
След нея, единственото, което виждаше Виктор Карпович беше вече изпразнената приемна. Денят беше към края си и клиентите му се бяха изтеглили и минали по възможно най- експедитивния начин през кабинета му. Какво ли не говори днес и не чу... то не бяха оплаквания от реакции на телата към работата, която вършеха или пък ставаше въпрос за някаква непоносимост към определено чувство. Главата му се беше напълнила с всевъзможни глупости и адски глупавите проблеми на Душите. Други идваха просто, за да си поговорят с него.
Колко изморително и досадно!
Някой ден трябваше самият той да посети Утешител и да поговори с него за проблема си с понасянето на чуждите проблеми. Как си нямаха работа тези същества, освен да го заливат с пълни идиотщини?
За миг Виктор несъзнателно стисна юмръка си, а това накара чашата в ръката му да се пропука. Раздразнението обхващаше по- голямата част от него. Нямаше търпение да се прибере и да завари прекрасната Мадлен вкъщи. Можеше да си прекара толкова по- добре този неделен ден, отколкото да посещава работата си, но щеше да стане наистина подозрително да не се появи два дни под ред.
-Ваня.- призова я веднъж той, докато влизаше в кабинета си, но не получи отговор.- ВАНЯ, ЧУВАШ ЛИ МЕ?
От нея се чу само едно тихо извинение, което му беше достатъчно.
-Пусни следващия, който дойде без да ме осведомяваш.

Виктор почти се стресна от неволното тряскане на вратата. Беше наистина изнервен, но това не му пречеше да се самовглъбява и да си мисли някакви негови си толкова перверзни мисли, които явно успяваха да го разсеят от работата и в същото време да му се иска вече да си е вкъщи.
Обаче, когато се осъзна беше все още в кабинета си, а пред него се изправи крехка русокоса жена, която изглеждаше загубила равновесие между Душа и Приемник. Това почти стресна Виктор и може би щеше да го затрудни поради простата причина, че не му се бе случвало да се занимава с подобен случай, но в момента, в който разгърна досието й се озадачи.
Пръстите му зашариха по думите по няколко пъти, сякаш за да се увери, че е прочел всичко правилно и точно, както е написано. Не можеше да каже, че има показател от физическо естество, който да не е наред. Хемоглобин, физически способности, сърдечен пулс, мозъчна дейност. Бяха в нормите и притеснителното очевидно не се коренеше в това, а в нещо по- висше.
-Няма никакъв проблем, госпожицее... Менде.- с мила усмивка оповести Виктор Карпович, макар никак да не му беше драгичко, че е на работа. Трябваше да се държи мило с нея, нали това му беше задачата? Да я предразположи и да й помогне да реши проблема си.
-Какво Ви притеснява? Сигурен съм, че не е нещо, което да не можем да решим.
Остави документите й на една страна и погледна към кафе машината.
-Кафе или може би чай?

-Късо кафе, с едно захарче, ако може.-побърза за отговори Луиза, изявявайки се доста претенциозно, но се нуждаеше от нещо ободряващо, което да премахне донякъде стреса от новата обстановка, а и нормалното притеснение, което я обхващаше понякога. Изчака Виктор да изпрати Ваня за поръчката и след като отново се настани пред нея, заговори бавно, отговаряйки възможно най-подробно на зададения въпрос от професионално естество. Усещаше, че с всяка изминала минути се отпуска все повече и повече, а гласът й се увеличи и не бе така тих и приглушен като в началото.
-Надявам се да е така. Въпросът е, че...ами, не се разбирам особено с Душата в тялото си и това се дължи на разликата в характерите ни и начина на мислене. Ако аз кажа едно, тя ще ми заповяда друго и това е постоянно. Аз искам чай, тя ще каже, че чая е за бабички и ще ме накара да си поръчам уиски.
Изглеждаше дори комично и Луиза едва се сдържа да не се разсмее над собствената си злощастна съдба или да кажем-лошо стечение на обстоятелствата.
Направи лека пауза и продължи да говори, като опи от пристигналото кафе и се наслади на горещата течност, разливаща се по гърлото й.
-Знам, че изглежда смешно, но е непоносимо, особено когато става въпрос за сериозно решения. Погледнато така, аз не мога да взема най-простото решение без Душата да се е обадила и да обърка допълнително всичко.
Въздъхна тихо и отпусна глава на меката облегалка. всичко беше толкова трудно.

Виктор се задави с кафето, от което отпиваше и му се наложи да си открадне няколко секунди, за да не умре от навлизането на течността в грешна част от тялото му. Беше се закашлял лекичко и му мина сравнително бързо, макар все още да се чувстваше объркан. Това, което тя му разказваше. Не, всъщност не разказа й, а начинна по който говореше. Имаше нещо много нередно в него и скоро го осени, какво точно беше нередното.
-Чакай, чакай. Върни малко назад... значи ти поемаш контрол над Душата? И не си Душата в момента, а си човека от тялото?- попита смаян от главата до петите Виктор.
Искаше му се да счупи крак и цял месец да се подвизава вкъщи под грижите на Мадлен. Не месец, а цели три месеца! Глупости. В главата му изникна бързият начин, по който Душите лекуваха подобни счупвания за минути. Мамка му! Това нямаше да свърши работа. Та, както и да е. Работата му се струваше прекалено натоварваща, но в случая имаше наистина интересен случай. Случай като неговия, но толкова неосъзнат.
-Това изобщо не трябва да е така, скъпа ми Менде, но аз мога да те похваля, че си се преборила, нищо, че сигурно не го осъзнаваш.
Чувстваше се толкова развълнуван, че наистина не е единствения, който е преборил Душата в себе си, макар и Луиза да не го бе направила напълно си беше доста равностойно.

Реакцията на Виктор озадачи Луиза и тя бе на ред да го зяпа като малоумна, с полуотворена уста, все едно се е съблякъл чисто гол пред нея и не може да повярва на очите си. Какво значеха думите му? Преборила ли е Душата? Тогава защо пак я чуваше и правеше живота й непоносим? Въпросите се лееха и не преставаха, а момичето бе по-объркано от всякога, всичко изведнъж се обърна с краката нагоре и не можеше да различи истината от заблудата. Коя съм аз всъщност?На Луиза ще я трябва доста време, за да отговори подобаващо на този въпрос.
Изненадата бързо бе примесена с гняв и неверие. Вдигна ръка към него и усилено си служеше с жестове, докато говореше. Бузите й бяха почервенели от възбуда, а очите й искряха.
-Ти въобще слуша ли ме досега?-заряза всички обноски и любезности, учтивата форма, нещо доста непредвидимо и нехарактерно за нея. Тя разчиташе на дипломацията и доброто държане, а сега неверието напълно я бе заблудило и подпалило яростта й.
-АЗ НЕ СЪМ ПРЕБОРИЛА ДУШАТА!-не викна, просто изрече всяка буква поотделно, втълпявайки му нещо не толкова вярно и правилно. Самата тя не осъзнаваше, че Виктор има право и че проблемът й всъщност е от съвсем друго естество.
-Още я чувам, още ми пречи, още се обажда. И какво искаш да кажеш с това, че в момента съм човек? Та аз винаги съм себе си, в началото имаше пристъпи, когато не знаех какво правя и бях ръководена от Душата, но вече няма. Моля те, обясни ми.

Виктор се метна през бюрото и положи ръката си върху устните й, за да спре да говори. За миг беше чул нещо, което не му се хареса. Да, чу потракването на копчетата от ризата на Ваня по дървената врата на кабинета му. Имаше достатъчно остър слух и беше бягал прекалено много пъти от полиция и Търсачи, за да може да се справи с клюкарското любопитство на секретарката си, която и без това от време на време не си вършеше работата. Идеше му да излезе и да я удари с вратата по главата, но се въздържаше от изблици на ярост.
-Ваня, забрави ли нещо? Можеш да си тръгваш, отпрати всичките ми останали клиенти, ще затворя сам кабинета.- провикна си Виктор с твърдия си глас, който не търпеше отказ пък и според него беше достатъчно стряскащо, че я е разкрил, та това беше достатъчно да чуе ситните й стъпчици да се отдалечават подобаващо от вратата.
Изчака няколко секунди, почти минута, преди да освободи Луиза от ръцете си. Отпусна се бавно назад в стола си, замислен върху казаното. Беше му направо странно да го чуе и не знаеше как да й обясни положението.
-Цяло чуда е, че никой не те е надушил, Луиза Менде.- сподели тихо с нея Карпович и разтри слепоочието си няколко пъти преди да продължи обясненията си, които можеха да й докарат цяло главоболие, но беше по- добре да знае, отколкото да си въобразява, че проблема й е такъв.- Виж, не трябва да е така. При Внедряването е трябвало да бъдеш заличена от Душата и тя да използва тялото си, но очевидно нещо се е случило и ти си надделяла, а даже не го знаеш.- въздъхна и се разтърси из шкафовете на бюрото си така, сякаш търсеше нещо наистина важно, но всъщност изкара таблетка с човешки лекарства, а те бяха меко казано строго забранени и изпи две таблетки от съдържанието на блистерите.- Случва се Души да чуват хората от телата по начина, по който ти чуваш Душата в себе си, но при твоят случай ще те определят като некачествен приемник и ако някой разбере за това могат да те унищожат.

-Да...да...да ме унищожат?
Луиза не вярваше на ушите си, новата информация не можеше да бъде възприета от всичките й сетива, още повече-не можеше да осмисли казаното от Карпович, особено за малкото време, което й беше отредено. Когато дойде тук си мислеше, че проблемът й е неразрешим, че да чуваш Душата от време на време е сериозна и неизлечима болест, а в миг нещата се обърнаха на 180 градуса и нищо не бе такова, каквото беше. Нима наистина бе извадила късмет и бе останала човек? Или може би това не е късмет, а нещастие? Ако я намереха? Кой щеше да я спаси? Нямаше приятели.
Менде късно осъзна голата студена истина, която я удари право в лицето. Ръцете й леко затрепериха, но успя да прикрие донякъде притеснението си и внезапното си объркване.
-Но аз не съм направила нищо. Просто стана. Не съм казвала на никой, не съм се опитвала да премахвам Душата, тя просто ми даваше заповеди, но винаги съм била себе си. Мисля, че така е с всички. Мислех.-поправи се накрая Луиза.
И какво сега? Как щеше да се справи? Как трябваше да се държи оттук нататък и трябваше ли да се махне от града? Виктор бе станал единствената й надежда, но знаеше, че не може да очаква много от него, още повече, че не се познаваха, а и професията му на утешител го ограничаваше.
-Не...не може ли просто да им обясня? Да им разкажа и да им покажа, че не е по моя вина и че ще мога да продължа да живея. Не става ли с дипломация?-думите й бяха казани с такава доза невинност и доверчивост, че дори бе плашеща.

Виктор хвана ръцете й между своите, което си беше начин да я накара да го погледне в очите. Усмихна й се успокоително. Не искаше тя да страда, не, че я познаваше, естествено, че не. Но това, че бе човек автоматично му подсказваше, че от инстинкт за самозащита беше хубаво да й помогне до последно, дори това да означаваше да й осигури напълно нов живот... така де, сещате се. Виктор си имаше пълен набор от оборудване, когато ставаше въпрос за фалшифициране на лични карти и самоличности.
-Първо се успокой.- застави й Карпович, защото нищо не можеше да направи за нея при положение, че не постигнеха спокойствието, което трябваше.- Щом не са те надушили, явно си достатъчно миролюбива и тиха, за да не приличаш вниманието им с нещо нетипично. Не е толкова лошо да живееш като човек под прикритие.
Пусна ръцете й, изгубвайки топлината им между своите. Заобиколи бюрото и отиде да отвори вратата, за да се увери, че нямаше никой и така си и беше. Всичко се беше изпразнило за отрицателното време, което беше дал и без това на Ваня. Толкова го дразнеше с тези си постъпки, че за миг пръстите му потрепериха. Затвори вратата и се облегна на нея.
- Аз победих своята Душа, госпожице Менде и макар с някои неправилни действия, никой не ме закача още, никой не знае. Продължавайте да посещавате Утешител, не пропускайте преглед при Лечителите и не спирайте да ходите на работа.- вече се бе върнал в официалната форма, в която всъщност трябваше да бъдат, макар и да не му харесваше толкова, колкото бе свободно да си говорят на Ти.- Душата във вас може и да не спре да говори... може и да спре и да изчезне изцяло, но никой няма да Ви повярва, че е станало неволно, дори и Душата да го потвърди. По- добре не казвайте на никой.

-Аха. Ясно. -леко неохотно кимна с глава Луиза. Нима вече трябваше да живее в пълен страх за живота си и всяка минута да се преструва на нещо, което не е, на Душа? Умът й още не го побираше, макар фактите да бяха ясни, прости и кратки, достатъчно красноречиви, за да го осмисли, но прекалено невероятни и изненадващи, за да бъде осъзнато. Виктор преобърна живота й, а дори не го разбираше. Е, може би малко. Личеше си загрижеността му, която отчасти бе базирана на чист професионален интерес, както учените например се интересуват от нов вид новопоявило се цвете. Съветите му бяха разумни, нещо, към което се стремеше винаги, рационални, но защо й бе толкова трудно просто да ги приеме и да продължи да живее като преди? Не, знаеше, че нищо няма да е същото. А тя не бе добра актриса.
"Достатъчно миролюбива и тиха", помисли си с горчивина Луиза. Стотици пъти се бе упреквала за равнодушието и спокойствието си, а накрая се оказа, че именно то е спасило живота й. Не знаеше дали да се чувства щастлива или да се самообвинява.
-Кога ще разберат, че почти не съм Душа?
Въпросът й бе зададен по детски, с онази невинност, която притежаваха малките деца и все едно питаше "Може ли да си поиграя с твоята играчка?". Луиза за жалост не бе от хората, които веднага разпознаваха лошото и злото, бе прекалено доверчива и ако Виктор поискаше, може да съсипе живота й с едно щракване на пръсти.

Виктор зашари с поглед по стенописите на тавана, сякаш издирваше отговора в тях, но просто му трябваше време, за да измисли какво точно беше редно да й каже. Мислеше си доста неща в момента и малко от тях бяха свързани с това, че биха могли да я заловят скоро, но не можеше да каже, че никога няма да я заловят. Самият той се будеше всеки ден, радостен, че е преживял предишния без някой да се осъмни в него и да му направят на бързо един психически анализ, по който да разберат дали наистина е Душа или човек.
-Дори и да те сканират, те няма как да разберат, че си човека, а не Душата, докато не те питат нещо специфично за Душата, което може да не знаеш.- каза накрая Виктор.- Не се притеснявай, мен все още не са ме хванали, но все някой ще се окаже достатъчно проницателен, за да го разбере някой ден.
Въздъхна и се върна на бюрото си, облягайки гръб в облегалката на мекият, кожен стол, на който си умираше да се върти наляво- надясно като малко дете на въртележка, но го правеше само, когато беше самичък, а не ставаше публично достояние пред някой от клиентите си. Можеха да го освидетелстват за секунди.
-Не се притеснявай, може да не е скоро. Душите не са достатъчно умни, за да надхитрят човешко съзнание.- Виктор заби пръст в слепоочието си, сякаш подкрепяше думите си така.- Ние се борим за оцеляване и в момента ни превъзхождат единствено с машините си, както и числено де.

Отвори вратата на кабинета си и се вмъкна вътре като крадец. Далеч от погледите на десетките Души, които му се усмихваха- вероятно без капка лицемерие, повече от искрено щастие, че виждат един от себе си спасен и обратно в нормалната си среда. Нищо неподозиращи нашественици в тела на деца. На този, на онзи, вероятно каквото щеше да бъде и неговото. Чаровно, усмихнато, русокосо или тъмнокосо със светли очи... може би щяха да притежава адската харизма на Жюстин, нейните черти и нежност.
Затвори вратата след себе си и за няколко дълги секунди, Виктор се престраши да огледа помещението. Старинната сграда все още притежаваше своя чар. Всъщност, всичко бе така, както го остави- въздуха бе свеж, нямаше прах по шкафовете, което го озадачаваше. Вероятно секретарката му идваше да чисти през седмицата или му бяха намерили временен заместник. Високите стени бяха изписани във викториански стил в тон с всички мебели, които можеха да се впишат в шикозния му вкус и желанието си на типичен представител на двайсет и първи век, да притежава всичко, което влизаше в топ пет на най- желаните стоки. Едва ли старинните мебели бяха толкова търсени, но някога се радваше на този малък жест, който бе направила някоя си там Душа по случай пристигането му на Земята. През прозорците навлизаше мъждивата светлина на слънцето.
От много време насам в Тусон не бе валял дъжд, но днес Виктор можеше да види как облаците покриват небето плътно и приемат тъмния цвят на предстояща буря. Разтвори завесите напълно и изгаси лампите, давайки възможност на естествената светлина да пробие в кабинета му, който изглеждаше по- мрачен от всякога. Носеше отенъка на онова време, в което бе затворник на собствения си театър. Почти като сега. Съблече коженото си яке и го метна на един от столовете срещу бюрото си, а след това се настани зад него. Пресегна се към чашата си сутрешно кафе и кутия с цигари. От онези, които пушеше винаги. Но, честно казано, бе забравил вкуса им. Пламъка на запалката избухна изведнъж и подпали връхчето на дебелата цигара. Димът се издигна самотно сред свежия въздух в кабинета и го отрови с катрани и никотин. Издиша нагоре и се облегна назад.
Първа дръпка и Жюстин бе пред очите му на панаира. Втора и вече бяха в дома му, където я пусна от високо. Трета и четвърта... Докосна халката на пръста си и започна да я върти, а в силното отражение в очите му, тя блестеше с онази магнетична сила, сякаш очите на неговата Жю бяха отпечатани там със светлия си цвят. Прехапа долната си устна и запали втора цигара. Огънчето отново пламна и подпали ума. Накара го да си спомни колко приятно беше просто да спи до нея. Колко ядосана му беше... как се влюби в това.
Скоро цигарите станаха три. Бе забравил колко безвкусни стават след третата. Вече не усещаше тютюна толкова приятен колкото преди. Отпи от кафето си и затвори очи. Четвъртата цигара му донесе единствено горчивина. От наученото. Стискаше юмруци всеки път, когато си представяше как мръсните ръце на онзи Алекзандър докосваха неговата Жюстин. После си я спомни на онази болнична кушетка. Имплантирана. Очите му се наляха със сълзи, но Виктор го преглътна и загаси половината цигара точно, когато на вратата се почука и вътре подаде глава секретарката му.
– Господин Карпович, пациентката Ви е тук.
Той кимна и се завъртя със стола с гръб към бюрото, докато възвръщаше желязното си самообладание.

Средна по височина жена, облечена със строго елегантна черна пола, подчертаваща стройната й фигура и бяла риза, вкарана вътре - издаваше стилът й, мислите й, стремежите й, та дори бъдещето й. Острите обувки и високият ток - толкова неудобни и стягащи, но определено подчертаващи още по-добре цялостния макет на това движещо се същество, бяха в тон с целия тоалет и подсказваха, че любовта й към модата е по-силна от всякога. Държеше черното си сако в ръка и вървеше несигурно по коридора, докато оглеждаше картините и мозайката, а след себе си чуваше единствено тихото "трак-трак" - забиващите се в мрамора подметки. Кърваво червеното червило й придаваше по-сериозен вид, а тъмният молив и спирала, подчертаваха светлите очи и придаваха хладна красота на госпожица елегантност...

Щом секретарката й позволи да влезе, Химерска Истина застана на прага пред вратата и усети леки трепети по цялата си кожа... Беше странно - сякаш хиляди обезумели мравки танцуваха рамзи кючек върху плътта й и тя не можеше да направи нищо друго, освен да служи за сцена... Отвратително! Тези емоции не й допадаха. Предпочиташе тишина, спокойствие и уединение. Не можеше да повярва, че това страшилище, което бяха заключили в нея, сега решаваше, че си иска тялото обратно!
- Добър ден, господин Карпович. - гласът нямаше нищо общо с някогашната сладост и игривост; Жюстин безвъзвратно беше изчезнала, единствено тялото й - облечено в нелепи за нея дрехи - напомняше за чертите на някога изключително темпераментната жена с чувство за хумор и огнена кръв във вените си. - Тук съм по обичайните за вас причини. Глупавата затворена в мен жена си иска тялото обратно, а това ми носи единствено главоболие и излишни смущаващи тръпки. - повдигна рамене и метна сакото си на диванчето, след което се настани на него, кръстосвайки сексапилните си крака, без да осъзнава, че може да въздейства по такъв начин, тъй като все още се учеше да съществува по този нелеп начин. - Вие сте длъжен да ми помогнете, както знаете. И за да бъдем възможно най-бързи, моля, убийте изцяло съществото в мен, за да спре да ме тормози. Не мисля, че мога да издържам повече с него в себе си. - вдигна гордо брадичка и скръсти ръцете (тази заключваща поза й помагаше да не изпитва нищо.)
Не знаеше какво се е случило с тялото, в което бе настанена, нито имаше някаква представа какво причинява на душата, заставайки пред точно този мъж, но не се и интересуваше. Искаше миг по-скоро да я изпъди от сее си и да прекрати всички проблеми. Аргх.

Виктор запази скритата си позиция, докато не чу гласа й. Привидно познат, но толкова преобразен, че не можеше да се досети по никакъв начин. С престорено дружелюбното си изражение и усмивка, той се обърна отново със стола и впери погледа си в пациентката. Беше му нужна само част от секундата, за да разпознае крехкото, нежно тяло, красивото лице и чара, скрит зад стената от сериозност. Равномерно издигащата се гръд, с всяко вдишване от нейна страна, която винаги предизвикваше желание у него. Подскочи стреснато от внезапната среща с това, за което мислеше до скоро. Ръката му бутна невнимателно огромната керамична чаша с кафе, но успя да я задържи преди безвъзвратно да бе унищожила папките на бюрото му. Дишането му се учести, а зениците в очите му се разшириха до степен, в който едва се личеше ириса му. Вътрешно се сгърчи от непоносимостта си да вижда това, което бе обещал да предотврати. Сребристия ореол в очите й.
Изпита ново желание да запали цигара и да прогони слабостите си. Но не го направи. Изпъна гърба си и се изправи като изпъна намачканата си тениска. Мускулите на ръцете му бяха напрегнати и трепереха едва забележимо, но достатъчно, за да си проличи емоционалния дисбаланс, в който бе изпаднал.
– Жюстин! – мозъка му не я приемаше по друг начин.
Може би бе малко променена Жюстин. По- делова, безразлична към собствените си емоции, дори желаеше да ги премахне. Всъщност, доста по- различна от неговата. Беше спретната, приведена в толкова строг вид, че Карпович се чувстваше странно, докато стоеше пред нея. Една Жюстин, която не бе виждал... моделирана от пришълеца в себе си.
Покашля се и си пое дълбоко дъх веднага щом осъзна, че изглежда прекалено подозрително в изблика си на чувства. Сви устни и възвърна изкуствената си, но много сърдечна усмивка.
– Тоест, Химерска Истина! Добре дошла – заобиколи бюрото си и седна на фотьойла до канапето. – Не те очаквах днес, така внезапно – гласът му трепереше лекичко, докато търсеше някакъв контакт с човека зад сребристото отражение. – Казваш, че Жюстин се е събудила в теб? – болезнена, но и щастлива нотка се зароди в пресипналите му думи. – Кога? Как е тя?

Химерска истина повдигна рязко лявата си вежда и впери леден поглед в тялото на едрия мъж. Какви бяха тези треперещи ръце и светещи очи? Значи така, а, Жюстин се казвала тая напаст?! Очевидно и името й бе точно толкова нелепо, колкото цялото й дяволско съществуване. Хах. Пречисти гърлото си, закашляйки се леко, по-скоро за да му покаже, че е прекалил с разчустването, отколкото за да се почувства удобно в тази клетка и отново вирна гордо брадичката си.
- Очевидно е прекалено събудена, за да те търся. На два пъти щях да пробия врата си с нож заради нея! И това някъде след втория месец, след като вече паразитираше в мен. - затрака с нокти по кожата. Тези два месеца очевидно Жюстин бе чакала някакъв намек, че Виктор е жив, че има някакъв минимален шанс да се срещнат и дори да убие имплантираното нещо в нея, но... това не се бе случило и тя бе готова да изпълни заканата си, а именно - да сложи край на два живота едновременно. Своя, и този на Химерска Истина. - Не знам колко трябва да си смел или безразсъден, че да посегнеш към оръжието и да искаш да си причиниш подобна болка, но тя искаше... Какво да направя? УБИЙ Я! Писна ми! Ето, от института ми казаха, че ако прави проблеми, можеш да я унищожиш! Ти си утешител! Не ми губи времето и просто я разкарай от мен.- нямаше и капка дружелюбност или добродушие в думите й, а само заповеди.
Изведнъж ръката и се вкопчи в ризата на Карпович и Химерска истина викна тихо:
-Това тя го направи! - не можеше да повярва, че някой друг имаше контрол над нейния крайник! Пръстите погалиха нежно кожата на Виктор през плата, но след това го пуснаха и ръката падна отново в скута на Химерката. - Мисля, че има вариант да я убия с мисълта си, започвам да работя по този въпрос също... - повдигна рамене безгрижно - При всички положения работата й е спукана. Хах.
Стисна в юмрук крайникът, който до преди секунди бе управляван от Жюстин и впи силно нокти в кожата си, за да й покаже, че еднакво ще боли и двете им. А Химерска Истина не се боеше от физическата болка.

– Не! – повиши тон невнимателно Виктор, но противно на рязкостта, с която изрече една единствена думичка, ръцете му бавно и нежно се плъзнаха по нейните и разтвориха болезнената й хватка.
Раздалечиха ръцете й на безопасни разстояния и ги положиха върху нежните й колене. Погали ги внимателно, сякаш не просто се радваше на физическия контакт с Жюстин- той знаеше, че бива усещан и от нея, не само от Химерска Истина. Проникваше през погледа й и се опитваше да навлезе дълбоко в съзнанието й, там, където бе избутана съпругата му, за да я подкрепи, да й докаже, че искаше да я освободи. Но само се усмихна. Борбата му с тази Душа беше напълно в самото си начало, все още можеше да каже на някого, да издаде подозрителните му намерения.
– Това, Истина, не се получава просто така и съм убеден, че дори и да са използвали такива думи, в Института не са имали предвид буквално да я унищожим – кимна съсредоточено Карпович. Беше му трудно да пусне ръцете й, но се налагаше. Погали с палец опакото на дланта й, правейки успокояващи кръгчета, докато се изкачваше към следите от нокти. Премина с палец по следите и сведе погледа си към тях жално. Жалеше своята любов, притискана от влиянието на Душата. – Може би се чувства неспокойна от нещо. Трябва да се хармонизираш с нея, Химерска Истина. Прави неща, които й харесват, слушай музиката, която обича и опитвай от любимата й храна. Моля те! – сърцето му биеше бързо като на кошута, блъскаше се в гърдите му и искаше да изскочи, за да се озове до нейното. Искаше да я прегърне и да успокои СВОЯТА Жюстин, че всичко ще бъде наред. – Скоро проблема ще изчезне, уверявам те.
Не уточни за кого ще изчезне проблема. Дали за Жюстин или Истина. Не можеше да си помисли да изпълни обещанието си, което бе дал преди време. Не можеше да убие Жю или да гледа как се гърчи безпомощно в собственото си тяло. Преглътна трудно, сякаш нещо голямо бе заседнало на гърлото му. Погледа му излъчваше пълно доверие, желание наистина да помогне на някого.
– Искам да помогна, Истина! Сериозно! Нека започнем така... просто.. просто направи това, което най- много й се иска в момента. Не я спирай – с надежда и плам говореше Виктор.

Не знаеше какво да каже... този утешител й изглеждаше някак доста странен и усещаше, че ако му се довери, има по-голяма вероятност да сгреши, отколкото да се пребори с човека в себе си.
Химерската Истина погледна недоверчиво към мъжа. Та нямаше ли тази твар да й навреди, ако я пусне да управлява тялото й? Нали тъкмо това й казваха всички2
-Сигурен ли си? Как ще я заключиш после?! Ще ми изтрови живота, нали? Как да ти се доверя, ох...-Ще го направя,окей...Но ако после имам по-големи проблеми, обещавам да отида в Института и да ги принудя те да я убият! - направо си го заплаши, сякаш бе наясно с чувствата му ,но всъщност просто действаше по този начин... защото не знаеше по какъв друг да го направи. Хм...
Притвори очи и остави душата на Жюстин да обладае тялото й, но дори не помисли колко опасно всъщност е това, защото Жюстин беше добро създание, но когато ставаше въпрос за НЕЙНОТО тяло беше...опасна. Проблемът беше там, че самата бегълка се чувстваше гузна от онова, което бе сторила, съвестта й я мъчеше много...много... когато отново успя да усети с всяка фибра на собственото си тяло въздухът, нежните тръпки от допира до кожата на Виктор, прогладния вятър, влизащ през прозореца... всичко това й донесе неописуеми сладостни трепети, които обаче много скоро щяха да й бъдат откраднати отново. Тъкмо заради това, първото нещо, което се усмели да направи, бе да се нахвърли върху Виктор. Обви за секунди ръцете си около врата му и бедрата около ханша, след което просто скри лице в свивката на дясното му рамо и въздъхна тихо.
- Обеща ми, Викчо...- тихо прошепна с дрезгавия си глас, който сега трепереше едва доловимо от сподавен плач. А това не се случваше често, даже никак - ... Ако не можеш ти, ще се справя сама с този ..."проблем" като го изкореня завинаги. - шепнеше ли шепнеше, а тялото й потреперваше при всяка една изречена дума.
Отдръпна се за малко, само и само да успее да го погледне, след което докосна несигурно устните му със своите... Прекрасния аромат на череши отново бе ясно доловим за Карпович - сладост, която въпреки всички напитки и храни, които човек можеше да поеме, си оставаше непроменена. - Моля те. - езикът й разтвори бавно устните му, докосвайки се до този на утешителят... и в този момент Химерата реагира ужасено и започна всячески да се опитва да възстанови контрол над тялото.

Виктор притисна крехкото тяло на съпругата си до своето. Обгърна го с големите си, силни ръце и го стисна, сякаш, ако я пуснеше, това щеше да означава единствено, че Жюстин би изчезнала. Пулса му почти се сливаше с бързината на нейния, разтърсен от вълнението да я види отново- здрава, макар и пленена... далеч от онази маса и хирурзите, далеч от Алекзандър, чиято муцуна щеше да разбие на малки парченца, ако не го бяха отвели преди да му се нахвърли, сякаш някой предвидливо се бе досетил, че Виктор ще реагира бурно срещу сънародника си. Карпович простена болезнено от чувството, което свиваше гърдите му. Големите му длани загалиха лицето й, отмятаха назад косата, разпиляла се при внезапното й рипване от канапето.
– Недей, Жюстин. Обещавам да те измъкна – почти проплака от болка Виктор и се отдръпна от нея като трескаво затърси очите й, за да прикове вниманието на Жюстин към думите му. – Слушай ме! Не й давай да види какво се е случило. Преправи истината, моля те – зацелува устните й с малки бързи целувки. – Ако някой разбере за това, ще те обявят за негоден приемник.
И ще те унищожат, добави в ума си Виктор, но нямаше време да го изрече. Стисна очи, очакващ огромния шамар, който вероятно щеше да последва при тези обстоятелства, при които Истина седеше в скута му, вкопчила се в тялото му толкова силно, че Виктор можеше да се изправи и да я разнася насам- натам из кабинета си без да го пусне. Силния захват на ръцете й около врата му бе липсвал толкова много на тялото му, че потрепери неприятно, когато му се наложи с нежелание да я отдръпне от себе си и да я върне на диванчето. Облиза устните си, а в очите му бе заблестял нов пламък- пламъка на готовността да спаси този, който бе свързан с него и да унищожи преградата... макар все още да не бяха съвсем ясни намеренията му и да не пробуждаха съмнения.
– Добрее – проточи гласа си Виктор, а после се покашля. Отново облиза устни. Усещаше прекрасния вкус на Жюстин по тях. Не можеше да го забрави и се наслаждаваше всеки път, когато го получеше... дори крадешком като сега. – Може би ще бъде по- трудно, отколкото си мислех, но няма от какво да се притесняваш Истина, просто ще се лекуваш малко по- дълго – кимна убеден в решението си той. Богове, никой ли не разбираше, че няма диплома по психология и не разбираше нищо от тези неща. Внезапно, сякаш от нищото добави: – Смятам, че е добре да те наблюдавам постоянно.

Истина се шокира. Какво...к-какво... не разираше... защо не можеше да види нищо, от онова, което се бе случило? Сякаш в момента, в който тялото й се бе управлявало от Жюстин, тя не само че беше отритната от собственото си тяло, но и принудена да не вижда абсолютно нищо! Скаш бяха заключили ушите и очите й и не й забраняваха да ги използва... Това не й хареса и тя се намръщи. Вирна брадичката си и нацупи устни, изгледвайки разгневено Виктор.
- Защо не мога да виждам какво се случва със собственото ми тяло, докато тя го управлява?! А?! Не ти вярвам! Това не ми помогна по никакъв начин, а само разбуди беса на това ...това... ужасно нещо! Тя не заслужава въобще да живее, тоест, да паразитира в мен! Защо ми го причиняват?! Смятам да я убия...да... работата ми с теб приключи. Отивам да се оплача в института! - побеснялата Истина се изправи рязко и затърси с поглед палтото си. А, ето го - до нея.
Тъкмо когато понечи да го облече оаче, съзря облизващия се Виктор и изцъка недоволно - Какво се облизваш! Мислиш ли, че аз не съм гладна?! Но всеки път, когато понеча към някаква храна, каквато и да е, все едно ми се забранява да я пипам! Не съм яла от ... от... две седмици и едвам се движа! Аргх! Ще се побъркам! - сграбчи Виктор за шията и се загледа разгневено в очите му - Заведи ме в института! Ще стане по-бързо, отколкото да търся по картата...
Дори не бе обърнала внимание на думите му да остане под постоянно наблюдение... и не на кого да е, а негово! Хах! Никакъв шанс. По-скоро щеше да се навре в лапите на маймун с бяс, отколкото да иде при този облизващ се чичко, който я караше да прави нелепи неща!

Не беше сигурен сигурен, че трябва да й казва това, но трябваше да опресни паметта й и да й напомни самата истина. Голямата му, мечешка длан обхвана китката й и без време я дръпна от врата си, преди да бе пострадал от липсата й на обноски. Честно казано, започваше да оценява спокойствието и радостта на другите Души. Те поне не го нападаха при всяка възможност, която се изпречеше на пътя им. Щеше да работи наистина трудно с тази пришълка, настанила се в тялото на жена му. Леко нацупи устни и я погледна иронично. Единственото, спасяващо я от яростта му в тази ранна сутрин беше това, че пред него все още стоеше Жюстин и Виктор не можеше да си позволи да я нарани.
– Не е добре да забравяш, че ти паразитираш в тялото на Жюстин, Истина – изръмжа крайно недоволно Виктор. – И ме остави да си върша работата!
Естествено, че нямаше да се чувства по- добре! Нали Виктор това целеше- да се почувства възможно най- зле, докато не бъде преборена изцяло от Жюстин. После предполагаше, че бузата му ще бъде подпалена от някой силен шамар, но щеше да бъде сигурен във факта, че е запазил Жюстин жива.
Беше ядосан и още по- ядосано пусна ръката й, изправи се и се запъти към бюрото си. Бе нацупил пухкавите си устни, както правеше обикновено, а отражението в очите му бе избледняло в рамките на допустимото от яростта, която в момента изпитваше към Химерска Истина. Трябваше да направи всичко възможно, за да не стигне до Института или там да не й позволят да унищожи съзнанието на Жюстин. Прехапа долната си устна, докато взимаше коженото си яке и грабваше ключовете си от бюрото си за Шърлийн.
– Аз съм твоя утешител. Аз избирам лечението ти – нацупи се срещу й Виктор и я заби показалеца си между гърдите й, което не се явяваше като толкова неприличен жест, колкото нараняваше личното й пространство. – Дай ми време. Тези неща не стават от днес за утре – вдигна ръце във въздуха възмутено. Дори той, който нямаше представа от това, което практикуваше, знаеше, че трябва време. – Нека отидем да закусваш, а после ще отидем вкъщи, нали? Надявам се, че когато дойда с теб ще хапнеш нещо без да върнеш поръчката, Жю-... Химерска Истина.
Запремигва чаровно срещу погледа й и се усмихна толкова харизматично, че беше трудно да му се откаже, но не беше невъзможно.