I will still remember when you've long forgotten me;;

by **Yvonne Sewell** Вто Апр 03, 2012 6:50 pm

Втора тема от моя страна, но си има основателна причина.. Първо да кажа, че е специално за Роуд, тъй като предложи да бъде отделна, и тук ще бъде нещо, което наскоро ми хрумна като съвкупност от разкази и още нещо. Само гледйате да не забравя да го довърша, защото го имам този навик, а не ми се ще да потъне като останалите.

I will still remember when you've long forgotten me;; Madeofstone

Три сестри... Трима братя... Една свещена кръв. Ще успеят ли да устоят на изкушението или ще се отдадат на греха? История за силата на волята и човечността, за наивността и ината, за ненаситността и безхаберието. Двеста години по-рано те сключиха съюз, който разграничаваше две територии. Ще може ли любовта на шестима да го разруши или ще останат обречени в оковите на правилата? Могат ли шест сърца да забият като три или ще бъдат отречени, защото се впускат в тъмните дебри на греха? Револта, Лаверния, Авелайн, Лександър, Радклиф и Алексиус предстои да открият отговорите на тези върпоси и още много за самите себе си. Неща, които не са подозирали дори в кошмарите си.

by **Роуд Дръзкото Желание** Вто Апр 03, 2012 7:07 pm

Аууу, хайде жена миии... пускай ми първа глава! Какво чакаш tighthug

by **Yvonne Sewell** Сря Апр 04, 2012 4:41 pm

I will still remember when you've long forgotten me;; Unknown01

Гъстите храсти в началото на гората й осигуряваха нужното прикритие. Скрита зад дънера на стария кестен, Авелайн бе почти незабележима. Сухите клони под краката й се забиваха грубо в нежната кожа, но тя не смееше да помръдне. Лекият южняк, разпиляващ руси кичури пред лицето й, също без успех опита да отклони погледа й от езерото. Нямаше съмнение, че отражаващите се слънчеви лъчи върху неравната водна повърхност бяха впечатляваща гледка, но тях Авелайн бе виждала и преди. Сега търсеше с поглед нещо, някой.
При един единствен плясък лъчите трепнаха по появилите се вълни. Заедно с тях в нея трепна вълнението. Отново бе тук. С поглед обхождаше бясно неспокойната вода, докато не спря върху стройната мъжка фигура. Бе с гръб към нея, но Авелайн знаеше, че бе той. Не знаеше името му или друго за него, но вероятно точно по тази причина се бе отдала на този импулс, каращ я всеки ден точно по това време да бъде тук и да очаква появата му. Но той не бе тук всеки ден. Случваше се два пъти в месеца. Единствено в навечерието на предстоящо новолуние или пълнолуние. Този факт пораждаше съмнения, които я държаха на разстояние. Една несъзнателна стъпка встрани бе достатъчна, за да издаде присъствието й. Крехката клонка изпука при счупването си. Със същата скорост, с която той се обърна към гората, Авелайн се извъртя с лице към неприветливата горска хлад и опря гръб върху сухата кора на дървото. Единственият остатък от нея бе ръба на бялата й рокля, закачен в клоните на боровинковият храст, който не бе успяла да скрие за малкото време, с което разполагаше.
- Не се плаши! - провикна се непознатият. Гласът му бе строг, но спокоен и вдъхващ сигурност. Леката дрезгавина не остана незабелязана от Авелайн. Въпреки думите му тя остана зад дънера. Чуваше ускорения си пулс и учестеното дишане. Ръцете й се бяха вкопчили в сухата дървесина, а от прекаленото напрежението мускулите й тряптяха.
- Ела! - наруши той тишината отново. Думите му и този път вдъхваха сигурност. Дори повече от предишните. Авелайн пристъпи встрани, заставайки срещу него на два метра от езерото. Непознатият приближи бавно към края на езерото и протегна ръка към нея. Водата стигаше едва до кръста му, разкриващата голата плът на горната част от тялото му. Авелайн не се смути, въпреки че според нея това бе правилната реакция. Пристъпи плахо, докато съмненията продължаваха да ехтят в главата й, предупреждавайки я, че постъпва грешно. Ефирният бял плат на роклята, достигаща земята, закачаше малки клонки и изсъхнали листа, останали от поредната буря преди два дни.
- Как се казваш? - попита той, въпреки че в погледа му тя видя колко излишен бе този въпрос. Знаеше, че очите му са светли, но сега откриваше сивия блясък. Постави ръката си върху неговата и му позволи да я поведе към езерото, ясно осъзнавайки, че това бе границата на познатите й територии.
- Авелайн. - изрече тихо със сведен поглед, когато ръба на роклята й потъна под кристалната вода, а просмукващата се в нишките влажност караше плата да прилепва по тялото й.
На средата той пусна ръката й, при което Авелайн вдигна поглед. Наблюдаваше собственото си отражение в сивите му очи. От самото начало бе предполагала, че бе по-висок от нея. Стоеше и не помръдваше. Дъхът й отново заплашваше със способността си да я задуши. Пръстите й плахо докосната влажната кожа, при което неговата нежно я принуди да вдигне глава и на срещне погледа му. Хладната му длан се спусна по шията й в същия момент, когато опита да приближи устни към нейните. Авелайн се възпротиви и сведе отново поглед. Направи опит да отстъпи назад, но вместо това той я приближи към себе си. Опита с ръце да го отблъсне от себе си, но още с първия досег до хладната кожа се разколеба. С поглед следеше идеалната симетрия на тялото му, докато овековечаваше ясните линии с върховете на пръстите си.
- Авелайн, погледни ме! - настоя той и тя трепна при онази гневна нотка, която се прокрадна в думите му. Не го послуша. Страхуваше се от онова, което би могла да види там, в очите му. Усети дъха му по кожата си. Студен и неприветлив. Устните му докоснаха леко кожата й с настоятелен натиск преди да се изместят до ухото й.
- Ще бъдеш моя... - прошепна по начин, по който единствено тя да чуе думите му. Злокобни тръпки завладяха тялото й. Във водата Авелайн забеляза отражението на залязващото слънце. Трябваше да я пусне. Бе време да се върне в селото. Кастиел нямаше да бъде доволен от подобно закъснение. Беше отцепване от правилата, а тя никога досега не бе прекрачвала установените граници. Отново опита да го отблъсне. Той й даде моментна свобода, но сграбчи ръката й и отново Авелайн бе в плен. Вдигна насила поглед и срещна неговия, празен и зловещ. Вече нямаше съмнения, че бе постъпила грешно, вярвайки в първите му думи. Опитваше се да не показва страха, но той намираше всевъзможни начини да докаже присъствието си.
Лицето му дори не трепна, въпреки че в погледа си се усмихваше. Бе приближил устните си на милиметри от нейните, когато Авелайн успя да се измъкне от ръцете му. Водата забавяше ситните й стъпки. Бялата рокля се оплиташе в глезените й, но тя продължаваше да се бори за свободата си. За секунда загуби равновесие и падна сред водата. Тънки и влажни, руси кичури полепнаха по лицето й, но тя се изправи и продължи, излизайки на брега. Чувствайки се сигурна сред гората, Авелайн се обърна назад. Той все още бе там, в езерото. Погледът му бе прикован върху нея сякаш я бележеше като своя. Отмести кичурите от лицето си и побягна в гората. Трябваше да стигне до селото на време, но не знаеше дали да сподели това с Кастиел или да го премълчи...

by **Yvonne Sewell** Пет Апр 06, 2012 6:48 pm

I will still remember when you've long forgotten me;; Thesewalls

- Нямаш власт над мен, Кастиел. - изсъска Револта и стана от стола, удрайки с ръце по масата. Искаше животът да бъде в нейните ръце, сама да контролира действията си. Нямаше намерението да докладва за всяка своя стъпка на Кастиел. В крайна сметка той не й баща. Той не й беше никакъв. Настойник... Що за дума бе това? Самата тя не можеше да проумее защо се нуждаеше от човек, който да напътства живота й. Баща й не бе успял да укроти буйния й нрав и ако Кастиел вярваше, че може да бъде по-добър в това отношение, то грешеше... Никой нямаше правото да я ограничава.
- Револта, седни. - настоя строго два пъти по-високият и силен мъж, но чернокосата жена не го послуша. Двадесет и три години за нея бяха достатъчни, че да може сама да решава кога и какво ще прави. Единственото, което направи бе да хвърли нов поглед към Кастиел. Кехлебарените нюанси на очите й се отразиха в неговите, катранено черни като нощта, излъчаващи още повече суровост и власт.
- Откажи се, Кастиел. Твърде стар си, за да ми нареждаш какво да правя.. – с тези думи Револта наближи врата и я затръшна след себе си. Кастиел мигна тежко, когато вратата се затвори зад гърба. Револта бе с твърде буен темперамент и най-трудно приемаше неговите правила, но пък винаги можеше да разбереш, когато бе наоколо. Имаше мания да тръшка врати и други предмети и го правеше по един особен начин, който редовно я издаваше. Въздъхна изморен от поредния спор и прокара пръсти през прошарената си коса. Нямаше достатъчно сили, за да й противоречи... Може би просто наистина трябваше да се откаже, въпреки че виждаше грешния път, по който бе поела. Силен гарванов грак отнесе мислите му. Отново имаше натрапници на тяхна територия, но не предприе нищо.

Бледата светлина в града едва осветяваше порцелановото й лице. Тук не можеше да бъде забелязана. Бе еднаква с всички, въпреки че този факт не й се нравеше, но знаеше, че бе по-добре. "Бари Парадайз" гласеше висящата на една страна табела. От западналия вид Револта заключи, че това бе бар. При това от най-лошите, но нямаше нужното търпение да продължи до центъра. Имаше чувството, че от него я делеше цялата вечност. Отвори едва крепящата се на пантите врата с онзи неин замах, с който привличаше всички погледи. Кехлебарените очи проучиха помещениято до съвършенство. Ефирният дим тровеше сладко тялото й с всяка нова глътка поет въздух и се просмукваше в дрехите й, надявайки се още дълго да остане сред нишките. Черното кожено яке бе свободно отпуснато върху тялото й, но бе единствената дреха, която имаше някаква цел да го прикрие. Срещна два-три кръвнишки погледа, изследващия с похот. Да, беше права. Наистина бе един от долнопробните барове на територията на града, но го знаеше и преди да влезе. Двулична усмивка трепна в крайчетата устните, изглеждаща като предназначена за всеки, но погледът й бе ценителят на истината. Жертвата бе набелязана, оставаше единствено да я достигне. Въпреки че не се страеше, Револта имаше походката на хищник. Плавни и отмерени крачки, елегантното поклащане при всяка стъпка, гъвкавостта на движения сякаш се виеше из тесните коридорчета от маси и столове като змия.
- Здравей, принцесо. - чу съвсем близо преди някой да дръпне грубо ръката й и тя да загуби равновесие, падайки в нечий скут. Острата смес от алкохолни напитки я лъхна на мига, но не успя да заличи усмивката от устните й, въпреки киселата първична реакция. Черната коса бе прикрила половината от лицето й. Грубата дърводелска ръка я отмести с неспокопосан опит да нежна ласка. Драскотините не бяха забележими, но трептяха по кожата й от излишния натиск. Как мразеше тези всезнайковци, които смятаха, че всяка ще бъде тяхна, ако са в достатъчна доза несвяст за случващото се. Важното бе, че Револта не губеше самообладание в подобни моменти.
- Бъркаш, скъпи. - прошепна тя на милиметри от него, щом бе усетила как ръката бе намерила своята крайна цел и бе придърпала лицето й по-близо до неговото. Наситено червените устни отнеха възможността му да си поеме нова глътка въздух. Дори прекъснаха тихия гърлен смях, на който бе способен единствено един системен алкохолик. Хората бяха толкова предвидими. Бе толкова лесно да им дадеш малко и да останат доволни, но се намираха и онази, които вечно оставаха ненаситни. Ръката му, спускащата се по бедрото й и подлагайки на излишен натиск и тормоз кожата й, я подразни. В същия миг ласките й прерастнаха в неособено приятно докосване. Въпреки че изглеждаше крехка, ръката й здраво бе хванала гърлото му, позволявайки му да поеме едва половината въздух, нужен за жалкото му съществуване. Замрялата обстановка в задименото помещение се съживи. Мнозина изроптаха против действията й, но единици бяха онези, което посмеха да се приближат с идеята да сторят нещо, но реално просто наблюдаваха.
- Слушай ме внимателно. Не съм принцеса и не си мой тип. Без да се обиждаш, но просто фантазията ти е твърде бедна, за да вярваш, че можеш да ме впечатлиш с примитивното си възпитание. - изрече бавно, за да остане разбрана от вероятно нефункциониращият му човешки мозък, докато погледът й бе прикован върху неговия. С тези думи Револта приключи разговора и го остави да се впусне отново в света на алкохолната си хармония. Токовете й изтракаха при досега до дъбовия под, щом отново се изправи на крака и продължи към бара. Вярно, не приемаше границите, но обичаше сама да решава с кой и кога да бъде. Бе казала цялата истина, споменавайки, че той просто не бе неин тип.
С един бегъл поглед спечели бармана на своя страна. Младо момче, което тепърва разбираше как бе устроен света, което го правеше лесен за минупулиране. Прошепна нещо, което единствено той чу и кимна в отговор, обръщайки се към редицата от алкохолни напитки. След вечерния час бе просто грехота да си все още на нещо леко или с липса на алкохол.
- Мястото заето ли е? - попита учтиво, приближавайки набелязаната жертва. Още с пръв поглед го бе набелязала. Изглеждаше почти колкото нея, но по-висок поне с половин глава. Бледа кожа, която пораждаше съмнения, но не достатъчни, че да я накарат да страни. Освен това Револта не вярваше на нито една от думите на Кастиел. Той извърна глава в нейна посока, оглеждайки я от главата до петите и обратно, отделяйки достатъчно време на всяка извивка, заслужаваща вниманието му. Кимна с ясно безразличие сякаш бе все тая дали тя ще седне на съседното място или ще си избере ново, след което просто посочи вяло свободния стол. Тракването от поставянето на двете чаши с ярка течност отпреде му привлече вниманието му.
- За теб и мистериозното ти очарование. - заяви Револта, надигайки едната сякаш бе тост и изпи съдържанието на един дъх. В този миг се учуди още колко ли текили можеше да изпие преди да загуби дори името си сред хаотичните мисли. Надменната усмивка отново трепна на устните й сякаш се бе появила в отговор на тихия му смях при споменаването на повода. Също надигна чашата си преди да я пресуши. Този път той поръча нови и задържа погледа си върху нейния. Следващите текили бяха изпити в мълчание. Онова неутолимо желание се пробуждаше в нея с всяка нова глътка, с всеки нов поглед от нейна страна.
Внезапно той се изправи и я подмина. Револта се надяваше да каже поне "Чао", но не чу тази дума да се изплъзва от устните му. Без да бъде поръчана, нова чаша с текила траква по дървената повърхност и попадна пред погледа й. Парливата течност за трети път караше тялото й да трепти, когато чу нежния глас в ухото си, обещавайки много.
- Позволи ми да те заведа на по-добро място.
Разбира се, че щеше да го направи. Обърна се внимателно, срещайки кристално зелените очи. Хищникът в нея бе готов за първата си атака, когато впи устни в неговите без дори да мисли къде беше и колко редно бе това. Той отговори. Бе учудващо, че в него тлееше същата тази жажда за повече страст и по-малко думи. Револта се отпусна назад, усещайки неравната повърхност на бара. Чу как чашата се изхлузи и падна, превръщайки се в парченца стъкло. Погледът й срещна бледите, но по-ярки от уличните, светлини и извисяващият се към тях дим, докато усещаше как устните му копнееха да докоснат всяка позволена или не съвсем част от тялото й. За пореден път бе успяла да съживи обстновката. Сега се чуваха доволни възгласи и огласания, но тя не желаеше да осигури зрелище за останалите, а да получи забраненото. Отблъсна го от себе си и се изправи отново до седнало положение. След миг токовете повторно тракнаха, докоснали твърдата земя под краката й. Револта вдигна поглед към него и кимна към вратата.
- Води ме, дяволе!
Това бяха единствените думи, които изрече преди да го последва. Преди да излезе и да се загуби заедно с него в тъмнината. А защо точно "дяволе"? Кастиел наричаше така всеки, който не бе като тях или се отдаваше на грешното. Той вярваше в онази неподправена любов, която очакваше те трите да изпитат, но като най-голяма Револта знаеше, че бе невъзможно. Ако Кастиел желаеше те да вкусят любовта, то не трябваше да им уговаря бракове, както възнамеряваше, с цел да запази чистата кръв. Но знаеше също и че по една или друга причина те не бяха спосбни на любов или просто никога нямаше да бъдат приети като обичани... Нито те някога щяха да обичат истински. Револта отдавна бе прозряла това, затова бе направила своя избор. Избор, който Кастиел не уважаваше, но тя бе твърде горда, за да приеме границите му. Твърде горда, за да приеме каквито и да било граници.