Улиците на Тусон, преди пет години [Дмитрии и Мадлен]

Можеше да се закълне, че нощите в Тусон не са това, което бяха. По целия свят не бяха това, което трябваше да бъдат. Нощните барове представляваха заспали в дванадесет заведения с много малко и то все пълнолетни клиенти, а онези копелета, които продаваха дрога в промишлени количества вече не се намираха по улиците. Всъщност, нямаше такива, откакто Душите изловиха по- голямата част от населението и го превърнаха в миролюбива част от Вселената. Намаляха убийствата, грабежите и набезите за по- малко от година, драстична промяна, която не остана незабелязана от някои хора.
Такъв човек беше и Дмитрий Петерхоф, но в момента се радваше на доста способности извън човешката компетенция, благодарение на Лоръл, която си беше поиграла неприлично доста с познанията си по генно инженерство. И до ден днешен не можеше да разбере тази наука, но какво пък? Едва ли в Тусон в момента имаше някой друг, който създаваше електричееско поле между пръстите си или доставяше сексуално удоволствие с мисълта си.
Дмитрий повдигна на нивото на очите си сребърната верижка, за която притежателката й беше права, че е отмъкнал. Погледа му се фокусира трудно върху висулката, но му беше достатъчно, за да разбере, че има някаква стойност, поне за дамата. Усмихна се лукаво, по онзии начин, подсказващ колко трудно щеше да бъде връщането й обратно. Явно обирджийските му способности не го бяха напуснали и неволно отмъкваше това- онова.
-Ако не ти го върна, какво? Ще се оплачеш в полицията ли?- тонът му беше пропит с ирония и забавление в същото време.
Можеше да си го позволи съвсем свободно. Нима имаше кой да му направи забележка? Тази вечер, както и всички предишни, нямаше мама, нямаше татко, нямаше полиция, която да се занимава с реда между хората, всъщност, хората изобщо не трябваше да ги има. Както и мутантите, както ги нарере Лоръл.

Дмитрий се засмя, а смехът му носеше повече очарование от нужното. Очите му, със своя син цвят бяха завладяващи, но арогантността в погледа му разваляше въпросното усещане, както и факта, че ако можеше да го опознае някой, щеше да разбере едно нещо. Дмитрий Петерхоф не беше толкова опасен, колкото го представях аз, нито колкото изглеждаше. Беше умел крадец, сръчен в ръцете, определено можех да го опиша така, но рядко посягаше на чужд живот. Дори не бе успял да убие достатъчно Души, за да се гордее с това. В ръцете му бе лежало мъртво тяло едва два пъти и само в един от тях бе дръпнал сам самичък спусъка. Първият път просто се случи на грешното място и в грешното време.
Извади фенерче от джоба си и го насочи към жената. Огледа добре очите й, търсейки нещо, което да я издаде, но само след миг осъзна, че тя е просто човек. О, колко (не) справедлив беше света и как му предлагаше подобни възможности за забавления. Спусна нахално светлината по цялото й тяло, за да се наслади не само на красивото лице, но и на приятните й извивки.
Дмитрий облиза горната си устна и се усмихна прекалено перверзно.
-Нали знаеш, че единственото, което щ е направят е да те вкарат в болнично отделение и да се сдобиеш с Душа в себе си. Същото мога да направя и аз, ако държиш толкова много.- надменно я погледна Дми и разклати верижката приканващо срещу жената.

Само усмивката му накара червата ми да се преобърнат и да потръпна погнусено. Не, не беше заради факта, че Дмитрий беше грозен или имаше проблеми с визията, напротив. Очите му бяха прекалено сини и ме плашеха със своята проницателност, лицето му беше красиво, но си плашещо по един странен, но очарователен начин. Отвращаваше ме друго. Аз не исках да спя с него или да имам някакви физически контакти. Не беше Душа, разбрах го, макар и късно, но не успявах да различа вида му, при все, че имах доста опит с тези неща.
Светлината, която хвърляше фенера дразнеше очите ми и несъзнателно закрих лицето си с ръце като измрънках тихо. Трябваше да си взема верижката на всяка цена, беше подарък от единственото ми семейство, което сега бе мъртво и значеше много за мен. Беше банално, знам, но човек се нуждаеше от нещо, в което да вярва, а огърлицата се бе превърнала в амулет за мен. Посегнах да го взема, макар още когато посягах да знаех, че простото ми усилие ще се увенчае само с ироничната усмивка на непознатия.
-Не, благодаря.
Предложението му накара кожата ми да настръхне. И все пак той има нещо общо с Душите, а аз се забърках с него и нямаше връщане назад. Изведнъж ми хрумна нещо. Странно, шантаво, може би нямаше да проработи, но не губех нищо, ако опитах.
Бях практикувала доста време професията да съблазнявам и опитомявам мъжете, най-вече хора, но рядко се срещаха и търсачи, дори предатели. Нима можех да използвам наученото сега? Спомних си похотливата му усмивка от преди малко и бях сигурна в отговора. Да, мога да го използвам. Приближих се бавно до него и прокарах пръст по кожата му, плавно заобикаляйки очите и носа му, продължавайки по врата му и леко откопчавайки горното копче на ризата. Другата ми ръка леко затършува из джоба му, за да си вземе това, което е нейно.

-Не си насилвай късмета, момиче.- изръмжа в ухото й Дмитрий, подразнен от държанието й.
Пъхна верижката с висулката в джоба на якето си, докато ръката му я обгръщаше през раменете. Накара я да се обърне с гръб към него и я притисна към стената. Крака му си намери място между нейните, откъсвайки всички възможности за измъкване от сегашната й позиция. Хватката му беше силна и трудно преодолима, но не беше съвсем невъзможно да се измъкне от него, ако постъпеше наистина хитро, а Дмитрий никога не се съмняваше в способностите на една жена, изпитал на свой гръб колко коварни същества можеха да бъдат.
Не една от въпросния пол беше играла игрички в собственото му ежедневие. Лъжи, измами... пак лъжи! Дори учителката му по прецизни кражби бе била жена. Симпатичната Кармен можеше да омае с едно врътване мъж и да задигне цяло състояние от джобовете му за секунди... стига да имаше такова в тях де. После си тръгваше. Изчезваше така, сякаш никога не е съществувала и съумяваше да източи всички възможни сметки на ограбения преди той да се осети, че е станал жертва на сръчните й ръце.
Такива умения бе наследил и Дми от нея. В подобни времена бяха достатъчно полезни и вършещи работа по свой си начин. Ето затова може би не успя да се хване на играта на жената, която бе притиснал към стената на високата сграда с ръка, опряна в тила и натискаща достатъчно силно, че да й причинява лека болка, а беше и съвсем възможно тя да се сдобиеше с някоя телесна повреда.
-Не изпробваш игрите си върху правилния човек, скъпа. Ще трябва да се потрудиш повече, за да си вземеш скъпото нещо.

Натискът се усили и ми причини не толкова физическа болка, колкото психическа. Страхът моментално бе зает от ярост, гняв и някаква частица разумие, която ми заповядваше да спра с игричките и да избягам далеч от това място. Но верижката все още не бе у мен, а и исках да науча този тип да не се разправя с неподходящи. Може би не бях улучила човека, прелъстяването беше губеща карта и загубих ценно време, а и отчасти доверието му. Трябваше да пробвам. Би трябвало и да очаквам това да се случи, но бях прекалено заслепена от гениалната си идея, която пропадна също толкова бързо, колкото ми бе хрумнала.
Изход нямаше. бях приклещена между силното тяло на мъжа и стената, чиято твърда и грапава повърхност оставяше белези по гърба ми. Изохках и едва доловимо проговорих.
-Боли ме.
Чувствах се унизена. За първи път от доста време. Самата мисъл, че бях безпомощна и с вързани ръце ме побъркваше и засилваше набъбналата ярост. Опитах се да се промуша под едната му ръка, но силният му захват отново ме приклещи, причинявайки ми повече болка. Вгледах се в очите му за момент, след което рязко забих зъбите си в китката му, захапвайки го настървено. Целта бе да ме пусне, нямах особени надежди,че ухапването ми ще му нанесе някакви щети.

Хванат неподготвен.
Точно това се случи и това принуди Дмитрий да отпусне хватката си, което й позволяваше не един начин да се измъкне. Придърпа китката си към себе си, сякаш така можеше да спре болката, която се бе разнесла по нея от захапването. Огледа плътта си, до колкото можеше да го направи в тъмното, но поне можеше да напипа отпечатъка на зъбите й. Нямаше кръв- ок! Значи можеше да бъде преживяно, както щеше да бъде преживяна и по- голяма травма.
Не избухвай!
Напомни си го отново и отново, но му беше трудно да запази концентрацията си. Усети как тялото й се измъква между неговото и стената. Тихо ръмжене се измъкна между устните му и показа колко недоволен можеше да бъде. Очите му пробляснаха заплашително в тъмнината, докато се приближаваше към измъкналата се Мадлен с бавна крачка. В едната си ръка държеше верижката, но другата му сякаш притежаваше енергия между пръстите си, създавайки лекички отблясъци като от огледало на светлина- толкова невинни, но в същото време толкова нараняващи зрението.
-А мен мислиш ли, че не ме боли? Коя си ти?- попита през зъби Дмитрий.- Ще те накарам да си платиш за това.
Усещаше как смесени чувства пробягват из главата му и бушуват вътре, но всъщност не я познаваше и не би трябвало да му бъде жал за нея. Но имаше го и този момент, в който му се искаше да я остави свободно да си тръгне, за да намери убежище преди да се съмне и Душите да я набарат.

-Ще се затрудниш.
Мадлен бе неразумна. И го осъзнаваше. Бе и пределно ясно, че обстоятелствата, времето и силите на противника не бяха в нейна полза, а това само разпалваше гнева й и насочваше яростта си към Дмитрий по чисто вербален начин. Винаги бе такава-действаше и тогава мислеше, а сега имаше най-голяма нужда от разумен и бърз план, с помощта на който да измъкне ценната верижка от ръцете му, но и да спаси също толкова ценния си живот. Май ще трябва да се простя с едно от двете, помисли си през смях Мадлен. Самоиронията и сарказмът я развеселяваха и някаква доста разкривена гримаса се настани на лицето й.
Ръцете му вече не я притискаха в стената, нямаше я и ужасната болка в гърба й, нито дъха му по кожата й. Беше застанала в бойна позиция, леко разкрачила крака, не изпускайки от поглед огърлицата в ръцете му, както и действията му, които във всеки един момент можеха да я изненадат и да доведат до не толкова приятен завършек на събитията. Лицето й беше напрегнато, мускулите й също, а краката й започнаха да се схващат от дългото време неподвижно стоене. Скръцна със зъби заплашително. Той не знаеше коя я тя, именно защото бе никоя в Тусон, просто поредния заблуден човек. Дали ще ме предаде, бе основната мисъл, която се въртеше в главата й и не й даваше мира.
-Какво трябва да направя, за да ми я върнеш обратно?
Гласът й прозвуча почти плачевно, но емоциите, които вложи бяха коренно различни. Беше готова за преговори, лека дипломация, но трябваше да има изгода за нея. Усещаше се и част от безпомощността, която постепенно я обземаше и замъгляваше ума й. Тишината не подейства добре за нервите й и когато проговори отново, гласът й бе остър, сопнат, едва не се развика.
-Кажи какво по дяволите трябва да направя, за да ми върнеш тъпата огърлица?
Край. Картите бяха свалени на масата. Или пък не. Нещата бяха прости, но в същото време се усложняваха чрез игричките и постъпките на двамата.

Дмитрий за миг изгуби всякакво желание да играе с нея, но след същият този миг то се върна. Загледан в очите й, които виждаше трудно при липсата на светлина в малката, затънтена уличка, макар светлината от главния път да достигаше с мижавостта си до тях двамата, той осъзна нещо.
Тя можеше да му помогне.
Можеше да се окаже неговото спасение и трябваше да я използва, макар вероятността да не направи това, което му се искаше да беше голяма, все пак щеше да разбере, ако не го е направила и тогава може би наистина щеше да е ядосан до мозъка на костите си. Но пък щеше да й върне огърлицата, това си го обеща още в мига, в който я бе уловил. Сантименталната й стойност, която очевидно имаше за жената, беше по- голяма, отколкото можеше да бъде колекционерската й или дори паричната й стойност.
-Пътуваш ли много?- попита я доста по- спокоен от преди минути. В гласа му се усещаха нотки на дипломация, които бяха добри в нейния случай.
Можеше да й гарантира, че ще успее да се споразумее с него, макар и може би не по очакваните условия.
Все още въртеше верижката между пръстите си и сякаш нарочно я караше да проблясва в тъмнината, за да напомня на собственичката й, че все още не е късно да си я върне, стига да го изслуша и да се споразумеят по някакъв извратен начин.
-Отговаряй!- заповяда Дмитрий, а очите му заплашително проблеснаха в тъмното.

А?
Ченето й увисна. Въпросът бе дошъл също толкова внезапно, каквито бяха и стеклите се обстоятелства. Бе нелеп, и определено не на място, но по някакъв необясним начин имаше връзка със случилото се. Остана безмълвна няколко секунди в тъмното. Дишането й бе накъсано, сърцето й биеше учестено, а студена струйка пот се стече по лицето й. Въздухът бе нажежен, но не от думите му. По-скоро от видимото напрежение, което цареше между тях. Те буквално се дебнаха като хищник и плячка. Пътувам ли много, помисли си Мадлен. Дори тя не бе сигурна, че ще може да отговори честно. Да, не стоеше дълго в града, не се задържаше често на едно място, обичаше разнообразието от нови и нови непосетени кътчета на земята. Кимна едва доловимо с глава, но за да бъде по-убедителна проговори едва-едва.
-Да.
Сега се сети кое бе пропуснала. Имаше нещо различно в тона на Дмитрий, развоя на събитията също би трябвало да й направи впечатление и да я изненада. Нима дипломация? С него? Не искаше да предполага какви извратени планове се крият в главата му. Самата мисъл я караше да настръхва.
-Защо ме питаш?
Въпросът й прозвуча по-смело и напрегнато, отколкото искаше, но "Казана дума-хвърлен камък". Не отделяше поглед от тялото и лицето му, единствената защита, която можеше да си осигури в момента, бе да бъде внимателна. И прозорлива.

- Та би ли могъл да ми кажеш как така все още не съм се самоизгонила от дома ти?
-Хмм, не мога да ти кажа, може би все пак ти харесва тук, харесва ти компанията ми, харесва ти предишната вечер и най- вероятно ти се иска поне още веднъж да я повториш.- заизрежда Дмитрий Петерхоф напълно необезпокояван от каквито и да са задръжки, които можеха само да развалят настроението му.
Ръката, която галеше косата й се отпусна върху гърдите й спокойно, така сякаш принадлежеше на някой мъртвец. Но богът дишаше, движеше се и с всичко показваше, че още е жив и определено няма намерения да умира скоро.
- Пък и се съмнявам, че ще успееш да намериш вратата, ако решиш да си тръгнеш. Добре съм я скрил.- засмя се лично развеселен Дмитко.

Дмитрий разтърси глава, за да разкара спомените от главата си. Трябваше да я намери някак и това може би беше част от неговия шанс. Ако го изпуснеше можеше никога повече да не види Амбър и макар да имаше вероятност тя да е мъртва от години или пък заловена и Имплантирана, Дмитрий имаше тихата надежда, усещаше със сърцето си, че не е така или поне му се искаше тя да е наистина оцеляла и щастлива. Но като всеки себе уважаващ се ненормалник, не можеше да не й напомни за съществуването си и щеше да използва непознатата за целта с надеждата, че някой ден може би ще се срещнат.
Нямаше как да не каже на Мадлен защо я пита. Затова бе решил да подкрепи думите си с нещо, което да помогне в сделката им.
Ръката му извади от джоба на якето му стара, измачката снимка. Не беше черно бяла, но си личеше, че е от човешко време. Беше сгъната от четири и хартията бе започнала да се разкъсва, но Дмитрий се бе погрижил за това и бе залепил разкъсалите се крайчета. Започна да се приближава към Мадлен бавно, за да не я уплаши, не правеше резки движения. Изглеждаше някак нещастен, но и изпълнен с малко надежда, че плана му ще проработи. Разгърна снимката и я погледна с истинска любвеобилност. Пръстите му, около които беше увил златната верижка, погалиха образа на нея.
-Това е Амбър.- прошепна Петерхоф, а сърцето му се разтупка наистина развълнувано и в същото време се свиваше от болка.- Изгубих я, когато дойдоха Душите и не съм я виждал от тогава.
Обърна снимката към Мадлен и я приближи към нея.
-Ще те помоля за нещо и ще ти върна верижката, обещавам, но ми обещай, че ако я видиш ще го направиш.

Дмитрий бе на път да се разтрепери целия. Въпреки че думите на Мадлен трудно достигнаха съзнанието му и трудно бяха осъзнати, той в крайна сметка дълбоко в себе си ги разбираше и това му беше достатъчно. Не можеше да си обясни как трябва да се случат нещата, но надеждата се бе върнала отново в тялото му и вкарваше допълнителен адреналин в цялостното изживяване.
Той изпусна снимката от ръката си, чиито пръсти се бяха отпуснали и раздалечили неволно, отхлабвайки хватката му. Вече не се чувстваше толкова силен, колкото преди. Чувстваше се уязвим и самият факт, че в момента живота му зависеше от няколко думи от страната на непозната, за миг го накара да се почувства зле, но това бе единствено, докато се навеждаше скорострелно и улавяше хартийката преди да е докоснала асфалта. Беше ловък и бърз, а това му бе осигурило оцеляването до сега и от сега нататък...
-Ти... ти си видяла моята Амбър?- едва попита членоразделно Дмитрий, докато се изправяше и обръщаше снимката към Мадлен, за да я види хубаво и дори освети образа със светлината на фенерчето.- Сигурна ли си, че е била тя?
Той моментално наложи огърлицата на врата на Мадлен, грижовно и сякаш вече не смяташе да я изнудва, но всъщност искаше да й вдъхне достатъчно доверие, че да му каже.
-Къде я видя?- попита с онази надежда в очите си, които същевременно бяха пълни със сълзи, но те не покапваха по бузите му все още. Ръката му погали едната й страна нежно, ласка, която би говорила за отношения баща- дъщеря, но случая беше много по- различен.

Дмитрий се облещи срещу нея. Стори му се малко трудно за вярване, но беше убеден, че Мадлен не го лъже... не защото я познаваше, а просто защото вярваше на първичната й честност, макар и да не бе успял да спечели доверието й с действията си в началото... поне така смяташе. Единствената му цел в момента беше да разбере къде можеше да намери своята Амбър. Имаше нещо, което му подсказваше, че дори със знанието си, което получи току що, че е в Норвегия, нямаше да успее да я намери дори там. Беше достатъчно предвидлива, пъргава, бърза и способна да се скрие за секунди. Кой знае къде беше заминала... пък и ако беше стигнала до Норвегия, това означаваше, че е пробила в системата на Душите и е успяла да се качи на совалка.
Успех. Тя постигаше успеха си във всичко и щеше да се радва да се е спасила от пагубното нашествие, за което никой не знаеше, докато не започна да става съмнително.
-Сигурна ли си, че е тръгнала към Норвегия или не можеш да ми кажеш дали го е направила?- Дмитрий се вгледа в очите на Мадлен, демонстрирайки яснотата на своите и в същото време колко мътни бяха от надежда.
Седна до нея на паважа и извади от джоба на якето си табакера- стара и олющена, но все още запазила своят блясък. Цигара... вече трудно се намираха, много трудно, но все пак не беше невъзможно. Една такава се оказа между устните му, а клечка кибрит лумна секунди след това. Издиша дима, който бе поел и издигна лека завеса пред лицето си. Изостави табакерата и кибрита между него и Мадлен, в случай, че дамата се изкуши и си вземе. Облегна глава на дланите си и въздъхна някак не определено.
-А тя... разбираш ме... човек ли беше? Тоест.. имаше ли паразит в себе си?

Паразит?Или Душа?Мадлен видимо настръхна при въпроса, макар очевидно да не съществуваше важна причина да го прави. Естествено знаеше за Душите, колко ужасно е да си приемник и все пак бе успяла да се запази човек, но самата тя не знаеше до кога. Забелязваше как популацията на нейният вид спада и се притесняваше, но избягваше да мисли за това. Дмитрий само отвори старата рана, която предизвика още повече въпроси и картини.
Мадлен се опита отново да си спомни с подробности онзи случай. О, да, определено беше необичаен и споменът бе ярък, можеше да различи и дреболиите, на които обикновено не обръщаше внимание. Амбър беше толкова истинска, толкова непорочна и човешка, та нямаше как да не е категорична и напълно сигурна в отговора си.
-Със сигурност мога да твърдя, че е човек.
Видя как при думите й Дмитрий отпусна спокойно рамене, но изражението му все още бе напрегнато и Мадлен не можеше да долови и разгадае причината. Не й вярваше?Нормално, та нали преди броени минути се опита да го прелъсти и измами, заради огърлицата.
Сети се за първия му въпрос. Взе една цигара между пръстите си и ловко я запали. Вроден навик от 15-годишна.
-Знаеш ли....тя ми спаси живота-цъкна леко с език замислено и
продължи-спаси ме и бих казала, че за един ден се опознахме доста
добре.-следеше явното му нарастващо напрежение с любопитство-беше измъчена и доста бледа, говореше за някакъв мъж-тук спомените бяха мътни и се размиваха-личеше, че страдаше. Не смеех да задавам много въпроси, но когато каза, че отива в Норвегия, спомена, че защитавала някого и била твърде убедена да остане там.
Спря да говори и нервно захапа цигарата. Пристъпяше от крак на крак и не можеше да си намери място. Тишината ставаше все по-зловеща, но трябваше да му даде време.

Дмитрий пое поредната доза дим в дробовете си, действаща му толкова успокояващо, че нямаше на къде повече. Погледа му се заби в този на Мадлен за пореден път... замислен, почти неразбиращ, но нямаше и какво толкова да разбира. Всичко беше ясно, оставаше само неясния начин, по който да стигне до Норвегия без да го убие някой или (по- вероятното) да го хванат и изследват, заради специалните способности, които проявяваше от известно време и не можеше да се отърве от тях, дори да искаше.
А като се има предвид, колко мощен се чувстваше с тях, никак не му се искаше да се лишава от въпросните екстри, които получи след пребиваването си в една гора, пълна с големи, големи и страшни вълци. Ама наистина големи... нищо чудно, че и на него му се случи нещо странно и се превърна в... нещо, когато на около се въртяха толкова огромни същества, които в нормалните си размери не надхвърлят полярна мечка.
-Господи, какви ги върши тази жена.- възмути се тихо Дми.- Никога няма да успея да стигна до Норвегия.
Думите му прозвучаха достатъчно ясно, че да достигнат слуха на Мадлен и да ги чуе с цялото им отчаяние. Погледна я с надежда, сякаш тя можеше да го извади от дупката, в която бе изпаднал изведнъж и щеше да му покаже правилния и безопасен начин за стигане до Норвегия.

Емоциите на Дмитрий оказаха по-силно влияние на Мадлен и сама успя да изпита болката и отчаянието, които държаха мъжа денонощно, години наред. Не можеше да си представи нещо по-ужасно и мъчително и изначалната раздразненост и едва ли не омраза се бе превърнала в съжаление и съпричастност. Не обичаше да бъде съжалявана, затова и не показа своята позиция пред него. Не искаше да го притиска, а просто да бъде от помощ, дори една нейна дума промени всичко, а какво ли можеше да направи, ако влезе в действие?Доближи се до него, разкъсвана от противоречиви усещания, и докосна леко рамото му с малката си ръка.
-Ще ти помогна. Мисля, че знам как.
Думите й бяха дотолкова самоуверено изречени, за да му вдъхнат увереност и да притъпят тъгата, която замъгляваше трезвото му мислене. Имаше, действително съществуваше начин да се добере до Норвегия, но нямаше да му е лесно. Извади от вътрешния джоб на якето си визитка, изпомачкана и мръсна, но името и телефона се четяха. Постави я в другата ръка на Дмитрий и промълви.
-Вземи я. Звънни на телефона и потърси Тайлър. Разкажи и всичко, можеш да й се довериш, тя ще ти помогне. Ако не се съгласи, спомени моето име.
Мадлен имаше взимане-даване с Тайлър и отчасти й бе длъжница, затова се надяваше този път везните да се наклонят в нейна полза.
Отдръпна се и пъхна ръце в джобовете. Май трябваше да си тръгна. Успя ли да му помогне?Не знаеше.
-Има ли какво друго да направя за теб?
Въпросът бе пропит с надежда и видимо облекчение,че все пак е намерила решение на проблема.