Стаята на Роуд

Първите пролетни лъчи намираха начин да се промъкнат в стаята, въпреки дръпнатите завеси. Топлината им се разстилаше по кожата й, а яркостта им я разбуди. Нямаше представа колко е часа, нито изпитваше желание да узнае. В последно време Ивон се радваше на хармонията в живота си. Всички драми бяха превъзмогнати и забравени. Отново се чувстваше сигурна в компанията на Роуд и стъпка по стъпка бе изградила обратно доверието си у него. Все пак той имаше много възможности просто да я зареже, както и поводи да го направи, но вместо това отново се събуждаше до него. Срита тънката завивка, покриваща тялото й, докато се обръщаше с гръб към прозореца. Положи едната си ръка върху гърдите му и опря брадичка на нея, а с върховете на пръстите на другата зарисува измислени фигури по кожата му. Не искаше да го събужда, не и рязко и грубо, но тайните в главата й просто я изяждаха отвътре. Всъщност бе само една тайна, която пазаше близо седмица от него, защото самата тя съществуваше отдавна, но самата Ивон знаеше за една едва от една седмица. Често се усмихваше без причина, просто ей така й идваше да го направи и изглеждаше сякаш има някаква невидима причина, която само тя можеше да види или усети. Вероятно изглеждаше луда в очите на другите, но не и на Мел – младо момиче, присъединило се съвсем наскоро. Тихото изръмжаване на Роуд, когато слънчевите лъчи достигнаха и неговото лице, я накара да се засмее тихо и да вдигне поглед към лицето му, макар да не виждаше повече от отчертанията на брадичката му, носът – стърчащ като хълм – и някой други детайли. Можеше да поздрави с добро утро, но не го направи. Самият момент бе достатъчно красив и без думи.

Роуд измрънка нещо сънено, но бе щастлив и спокоен в съня си. От време на време се усмихваше, а в други моменти се мръщеше леко и отъркваше бузата си в тази на Ивон. Брадата му бе набола и драскаше нежната й кожа като оставяше едва забележими червени следи, които изчезваха още в същия момент. Беше заприличал на чичко Тревичко с малко одлъжнялата си коса, която плачеше за подстрижка, но Роуд изпитваше някакъв ужас от ножиците, когато ги зърнеше заплашително щракащи над главата си. Нуждаеше се от специален подход така, както се подхождаше към дете, за да не се разплаче, докато се случваше отрязването на косата му.
Често чуваше в ума си Дръзко Желание, който от своя страна прекалено много коментираше Ивон и това веднъж вече бе раздразнило толкова Роуд, че да се опита да разреше белега на врата си и да го извади. Друг път попадаше в дръзките сънища на господин Желание, свързани с нея и това го караше да се буди като полудял късно през нощта. Тази вечер, обаче, не бе попаднал в бездната на ревността, защото не му бе даден повод. Примляска вкусничко в съня си, вероятно сънуващ някоя торта, или пък от онези сладкиши, които новата им другарка направи само веднъж за две седмици, но те останаха в ума му като Захир.
Извърна се на една страна и просна ръка и крак през тялото на Сюуел, придърпвайки я към себе си собственически. Внезапно, сякаш когато се скри от слънчевите лъчи и зарови лицето си в косите й, настроението му се промени. Той я стисна още по- силно с мускулестата си ръка.
- Не, Дръзко Желание, моя си е! Само моя! Махай се ти - ръмжеше приглушено от косата й Роуд и издишаше горещия си дъх срещу шията й.

Може би не всичко можеше да бъде както преди. Нямаше начин, по който да прогони Дръзко Желание от мислите на Роуд, колкото и силно да го желаеше. Имаше моменти, в които се питаше дали наистина има начин, по който да се извърши обратния на внедряването процес, но вероятно единственият начин бе чрез помощта на лечители, а те едва ли биха се съгласили да извършат подобно предателство спрямо своя вид. Едно бе да надделеят човешките чувства, друго бе да се промениш (както се бе случило с нея), а съвсем различно бе да извършиш действие, равносилно на убийство. Самата мисъл се оказа причината за студените тръпки, пробягнали наравно с кръвта й, представляващи почти закъсняла реакция на двата тъпи удара по тялото й. Почти не извика леко от един първичен страх, но успя да възспре бурната реакция.
- Естествено, че съм само твоя. – прошепна близо до ухото му. Липсваше й онази искрица помежду им, която ги тласкаше към безразсъдност и първичност. Всичко бе съвсем обикновено и хармонично, но от известно време Ивон си имаше нови поводи да освободи сдържаната страст. Роуд не бе буден. Не и както тя бе помислила. Просто бълнуваше, защото неговият характер бе достатъчно силен, че да надвие Дръзко Желание. Размърда се леко и щом усети бегла свобода се прекатъри върху му, спускайки бавно лице към неговото. Остави влажна диря по дължината на врата му, плъзна върховете на пръстите си по наболата му брада, превърнала се в нов повод за усмивка от нейна страна, преди да впие устни в неговите. Определено нямаше по-хубав начин за събуждане, а и нямаше по-хубав начин да угоди на разрасналия се в тялото й огън.
- Оценявам готовността ти да ме защитаваш от Дръзко Желание, но моля те бъди по-внимателен с ударите. – продължи с шепнещ тон срещу устните му. Наистина щеше да оцени подобна внимателност, защото в противен случай за един сравнително значителен период от време щеше да се върне обратно в стаята си за през нощта и хич не се боеше от вероятни синини. Просто бе по-добре за тялото й да не среща подобни екстремни условия.

Събуждането й пробуди някаква трезвеност у Роуд. Като лек, който имаше нужда да приема от време на време, за да отрезви мислите си наистина и да спре борбата си с Дръзко Желание. Понякога този втори мозък помагаше в главата му, но по- честно изпитваше недоволство към това, че не можеше да го махне, а те бяха може би единствената група хора, която не притежаваше лечител, който може да го спаси от присъствието на Душа в мозъка му. И, въпреки че Роуд вече бе правил опити да убие съществото в себе си, но не можеше да изживее отново ужаса в очите на Ивон. Дали изпитваше съжаление към собствения си вид, който Роуд измъчваше неимоверно много в тези моменти или към него, защото се раняваше почти до състояние на припадък- не можеше да каже със сигурност, но не искаше да я види разстроена. Харесваше усмивката й, а тя бе започнала да се появява все по- често последните седмици и това само можеше да го радва.
Бе преодолял жестокостта на новината, че двамата бяха загубили толкова желано дете от негова страна, а вероятно и от нейна. Понякога все още тъжеше за това, но бе преглътнал цялата мъка и живееше толкова спокойно с Ивон, че чак не можеше да повярва. Вярваше в едно- това явно бе нужно да се случи, за да заздравят връзката между себе си. Така интерпретираше неприятните случки, пречупени през призмата на съзнанието му.
Запремигва срещу нея и изкушен се изправи, следвайки устните й безпрекословно, за да ги вкуси отново. Езика му си проправи път между устните й и я дари с цялата си сутришна страст, докато се опираше на леглото на мускулестите си ръце, които заякнаха още повече през последните месеци. Беше се върнал към нормалната си, престъпно чаровна и сексапилна форма и бе стопил шкембето, което му подари Дръзко Желание. Непослушния мускул, от устата му, обходи идеално правите й зъби и докосна нейния по цялата му дължина, задълбочи целувката им до онази неумиращата страст, която изпитваше винаги към Сюуел.
Излегна се назад и се изтегна като сънлив котарак. Големите му, светли очи все още бяха леко сънливи, но тялото му се бе събудило напълно.
- Започвам да се пристрастявам към тези събуждания - засмя се Роуд и обви ръката си около тънкото й кръстче. Дръпна я плътно върху себе си и сложи един кичур грижливо зад ухото й. - Изнежената ми любов, какво стана с Ивон, която ставаше с боен вик от леглото и се впускаше в дебрите на деня? Толкова си щастлива и кротичка, че започвам да се чудя дали няма определена причина - погледна я подозрително с вдигната вежда, а после запремигва срещу й.

О, в нея все още тлееше яростта на онази тигрица или лъвица, или някой друг представител на дивите котки. Просто пестеше силите си за нещо по-съществено и жизненоважно. Нещо, което я караше да се възспира от безразсъдни действия. Изглеждаше толкова надраснала всичко, което се предполага да познава според годините си, но в известна степен бавно започваше да разбира детинското у Роуд, защото в нея също се зараждаше такова. Изпитваше страх от новото и промените точно както едно малко дете приема срещата си с околния свят отвъд вратите на дома и семейната среда. Чувството не бе приятно и не го пожелаваше на никого. Да, тя също се пристрастяваше към събуждането до него като изключим някой по-неприятни случки, подобни на разиграла се преди минути, въпреки че май винаги бе била пристрастена към това. Не помнеше да е имало момент, когато близостта с Роуд да е била нещо по-различно от прекрасна.
Въпросът му възвърна усмивката обратно върху устните й. Ръцете й бегло докоснаха неговите преди да стигне до дланите и да сплете пръсти с неговите. Обратно в подобаваща физическа форма Роуд бе доста по-труден за помръдване, но Сюуел също не бе изгубила форма и успя да го принуди да се изправи до седнало положение.
- Има живот вътре в мен. – прозвуча като неандерталец, като онзи Тарзан от анимационното филмче и нищо не се разбра от думите й. Само и единствено тя можеше да се разбере и да придобие онова лъчезарно изражение, което все по-често дефилираше из коридорите на Имението. – Предполагам, че Лечителите не са чак толкова напреднали с медицината. Аз... Ако Мел не греши и аз не се самозалъглвам от думите й, то..
Нямаше силите на довърши изречението си. Изненадата буквално замръзваше в очите на Роуд, а всичкият позитивизъм на света като че ли се бе събрал в крехкото й тяло, принадлежащо на повече от двама.
- Не ме съди.. Знам, че трябваше да ти кажа преди седмица, когато разбрах сама, защото два месеца са наистина дълго време, но просто не можех да приема новината до този момент.

Осмисляше думите й много бавно. Трябваше да му се обясни поне два пъти, за да схване какво имаше в предвид Ивон. Не беше глупав. Единствената преграда, която му пречеше да осъзнае прекрасната новина бе нагласата му, че според всичките му там скапани лечителски души, Ивон не беше репродуктивна. Малко по малко тази стена на неразбирателството започваше да се руши и всички тухли на убежденията, повтаряни му толкова много пъти, че се бяха запечатали в мозъка му като трудно отлепими листовки на лекарствен продукт, падаха и се разбиваха на малки парченца, оставящи светлината да пробие в ума му и малката радост, която все още се оформяше в корема й да му донесе щастие.
И въпреки това му бяха нужни няколко минути, в които мигаше невинно, докато местеше погледа си от очите на устните й, които винаги го бяха разсейвали толкова много. Усмихваше се глупаво и неразбиращо срещу лицето й и поклащаше глава като ненормален. Мозъка му тотално бе изключил и реагираше единствено на жестовете й, а те бяха толкова еднозначни, както и думите й, че по някое време трябваше да зацепи за какво наистина ставаше въпрос. През това време нищо не му пречеше да изглежда малко луд, много несхватлив и ужасно зациклил.
Изведнъж нещо просветна в погледа му и се отрезви. Загледа се дълго и изпитателно в очите й, докато преценяваше ситуацията. Докато на лицето му не разцъфтя глупашки щастлива усмивка. Ръцете му я прегърнаха нежно, докато се доближаваше до края на леглото и я накара да стъпи на краката си. Изправи се, по- висок и голям от нея, лице в лице с красотата й.
- Така, тук! За да не паднем от леглото и да не се нараниш - съвсем спокойно обясни Роуд преди ръцете му да се обвият отново около него и да я вдигнат във въздуха.
Завъртя я около себе си няколко пъти, докато главата му не се замая и не му се наложи да я пусне. Тупна по дупето си на пода с ненормално радостна усмивка.
- Богове, Ивон! Не мога да повярвам, че си заченала отново! И то расте в корема ти - екзаутирано заговори Роуд, толкова жизнено, че заекваше на места, докато гледаше в коремчето й. Придвижи се на колене до нея и прилепи буза и ухо до него. - Кога ще рита? То чува ли вече? - разкри коремчето й на голо и зацелува нежно всичката плът по него като я притискаше към устните си, за да не му избяга.
Присети се за нещо и я пусна единствено за секунди. Плъзна се лекичко под леглото като скри половината от торса и главата си. Отвътре ръцете му затърсиха нещо, а когато се изправи пред нея с тефтерчето, което носеше започна да изброява съвсем внимателно датите изписани по него, а усмивката му ставаше все по- широка, заплашваща, че ще остане там дълго време.
- Да, да - поклати одобрително глава. - Мисля, че чичко Червеничко те е пропуснал един- два месеца - имаше всичко толкова подробно изписано в таблица, че човек би си помислил, че самият той водеше бележки по- подробно за месечното й неразположение, сякаш той имаше такова. - Да! Да! Да!
Заподскача из стаята и я въвлече в своя танц на щастието, докато я завърташе шеметно и тананикаше. Беше толкова дебилно горд от тях.

Шокът премина по лицето й, след което бе заместен от гняв, но оптимизмът отказваше да я напусне и в крайна сметка възвърна усмивката си. Ако досега бе вярвала, че може да бъде толкова дете, колкото можеше на моменти да бъде Роуд, то се лъжеше. Едва ли би могла да скача като малко джудже на Коледа и да тършува насам-натам, но в същото време забеляза едно израстване и от негова страна. Самата проява на загриженост бе форма на отговорност. Определено нищо нямаше да бъде такова, каквото бе сега или преди месеци. Хиляди негативни мисли я тормозеха, когато не бе достатъчно уморена, че да заспи на мига, и не искаше да им отделя повече време от това, с което разполагаха за момента. Беше твърде рано да се отдава на подобни грижи. Не заслужаваше ли поне малко щастие преди да потъне обратно в тинята?
- Твърде си нетърпелив... – засмя се на лудостта му. Хората продължаваха да бъдат загатка за Сюуел. Една Душа трудно можеше да разбере цялата гама от емоции, макар и постепенно тя да започваше да бълбука и в нея с всичките си цветове. Или пък се лъжеше и просто бе привикнала да мисли като човек, а не като Душа. Въобще беше ли възможно, че й идваше нещо подобно наум? Трябва да е било от въртенето. Не помнеше преди да й се бе завивало свят, но сега определено се почувства като пияна, макар чувството да не бе особено познато, с натежала глава и липса на ориентация. Краката й удариха спирачка и Ивон се отпусна обратно на леглото. Новите глътки въздух бяха добре дошли. Май трябваше да изключат и резките пристъпи на радост от менюто със занимание. Чувстваше се ужасно, защото така нямаха почти нищо в резерв и дните щяха да се окажат по-дълги от преди, но както сама бе приела вече – беше време за доста промени.
Спомените за думите на Роуд прокънтяха в главата й. Някой въпроси и възклицания звучаха толкова глупаво. Разбира се, че той знаеше всичко и го разбираше, но радостта явно го бе подтикнала към липса на смисъл и правилен подбор на думите.
- Сериозно... Откога водиш този дневник? – попита от чисто любопитство, отпускайки се назад върху леглото. След толкова бродения като Търсач буквално чувстваше вина, че се възползваше от всяка свободна за малко мързелуване секунда, но нали това бе работата на бъдещите майки – да лежат и да почиват, прехвърляйки цялата отговорност върху бъдещите бащи.
- Мислил ли си някога какво би желал? Момче или момиче? - попита без да е получила отговор на предния си въпрос и надигна леко глава, колкото да срещне погледа му.

Може би наистина беше време да се стегне и да ограничи малко безкрайната си радост, която караше сърцето му да пърха като на птичка- развълнувано и невнимателно бързо. Лицето му бе замръзнало в усмивка, която нямаше да слезе скоро. Просна се по гръб на леглото до нея и накара матрака да изскърца зловещо, както скърцаше жално и докато го изтезаваха нощем или денем (Роуд не бе отучен от Дръзко Желание от голямата си ненаситност към женственото тяло на Ивон, затова все още я хващаше неподготвена от време на време и я вмъкваше в някоя стая). Дишаше превъзбудено. Извъртя главата си на една страна към нея.
Не за първи път забелязваше огромния, пленяващ чар, който притежаваше. Може би бе толкова влюбен в нея, че не виждаше нищо друго освен тази Душа и въпреки че често бе упрекван, Роуд не се поддаваше лесно на хорските приказки, идващи от външни хора, не такива, които живееха в имението му. Игнорираше ги с почти също толкова голяма усмивка, колкото можеше да се види и в момента. Подминаваше ги и следващата му дестинация бе самата прекрасна Ивон, която даряваше душата му с такава топлота, че едва ли някой би си помислил, че в това тяло можеше да се крие Душа (а Роуд не ги приемаше като едни от най- добрите същества, но Ивон беше неговото огромно изключение, което той обожаваше).
- О, ами... - започна да изброява на пръстите си. - От горе долу, когато дойде тук... Всъщност, от първия ми... - замисли се над думата и избра една особено подходяща - ... досег с теб. И си го водя стриктно, но може би последните месеци съм се разсеял и не съм осъзнал, че си пропуснала - почеса се глупаво по главата.
Преглътна тежко и отпусна главата си на гърдите й, а погледа му се плъзгаше по все още плоското й коремче. Бе едва забележимо подуто или пък само той така си въобразяваше. Запремигва. Изведнъж в главата му излезе образа на Лев. Онова малко момченце, което Душите му отнеха, но рядко се сещаше за това. Потупа я бедрото и се обърна с лице към нея.
- Каквото и да е! Най- живото дете ще имаме и ти ще ядеш и ще се пазиш. Няма да ходиш по опасни места. О, богове! Ти не трябва изобщо да си тук! Ще се изнесем в гората за известно време. Тук радиацията е прекалено силна - започна да мисли трескаво Роуд, но накрая се отпусна отново, когато изреди повечето наложителни идеи. - Ивон... била ли си преди майка? Имам предвид на някоя от другите планети. Същото ли е чувството като тук?

- Притеснявал си се случайно да не сгафиш или да не разрешиш умножаването на популацията Души? – попита го закачливо Ивон. В интерес на истината отговорът не бе от значение. Всичко бе толкова далеч от целия сапунен балон, в който попадаше от близо две седмици. Съществуваха единствено тя, той и вечната й усмивка. Чувството на щастие и хармония бе прекрасно. Едно от малкото, които искаше да заключи в златна клетка и никога да не допусне то да си отиде от живота й, но винаги същестуваше онова малко „но” преди края на всяка една приказка. Поне на онези щастливи приказки, развиващи се в границите на линият на живота. Заболя я от собствените й думи, от мисълта, която върнаха в съзнанието й. Една недопустима възможност, която накара яростта да проблесне отново в светлите й очи. Ярък пример, че старата Ивон никъде не бе изчезнала и хич не възнамеряваше да си отива. Тя бе идеалното допълнение към новата, а може би бяха една и съща. Просто досега не бе изпитвала нужда да потърси по-надълбоко в себе си и да се запознае с всички цветове и черти от характера си. Тя беше от дива и неконтролируема до тиха и кротка. Побутна Роуд обратно към леглото и за втори път се прекатури отгоре му, влагайки повече чувство, отколкото внимателност, но бе сигурна, че се случва по желание на бебето. Все едно то й носеше допълнителната енергия, от която се нуждаеше, за да бъде поне на моменти повече старата Сюуел, отколкото новата.
- Обзалагам се, че е момче. – прехапа долната си устна след изричането на думите. Беше твърде относително твърдение. Как пък можеше да знае въобще, когато всеки лекар би потвърдил всеизвестния факт, че е твърде рано или че не може да бъде сигурна без куп изследвания. Може пък да бе шесто чувство или чиста проба на късмета. Рано или късно щеше да стане ясно, пък и малката искра изненада поддържаше трепета.
Дори не му остави време да коментира изказването й. Просто впи устни в неговите, езикът й подразни неговия, но не се впусна в борба за надмощие, просто дразнеше и подлъгваше. Също така остави въпросите му без отговор. Нямаше такива. Спомените за другите планети бяха избледнели, а по стрикните правила в семейството си и липсата на особени чувства бе сигурна, че никога не бе била майка преди. Само тук и само сега, само с него изпитваше всичко красиво и грозно наведнъж.