Eйдън/Малфой Хейстинг;

by **Хейстинг;** Нед Юни 03, 2012 3:06 pm

/matt bomer/

Кратко досие
Име: Ейдън Хейстинг.
Познат още като: Малфой.
Възраст: 25.
Рожденна дата: 4 декември 1987.
Роден в: Абърдийн, Англия.
Настоящо местонахождение: Тусон.
Имплантиран на: 23 юли 2008.

История:
Буйна червена коса... Огън. Дали беше това? Огън ли виждаше или наистина пред премрежения му поглед бе симпатичната червенокоска, която избледняваше в спомените му. Избледняваше заедно с всичко останало, докато усещаше как тялото му се предава и отпуска. Тя беше тиха и кротка, наблюдаваше отстрани, въпреки свирепото отражение в очите й, което му се стори, че забелязваше. Ейдън вече дори не успяваше да фокусира бледите силуети, а навън бе твърде тъмно, за да се надява на нещо повече. Накрая усети загубата на равновесие и това беше... Стовари се като тежък чувал, главата му се удари в сивия цимент, но не усети болката. Единствено хладната алена течност, спускаща се по челото му, миг преди напълно да се предаде.
---
Събуди се. Тя още бе в мислите му, но вече се сливаше с огъня. Дори започваше да вярва, че последно бе видял див огън сред пустинята. Постепено сетивата му започваха да се избистрят. С появата на остър нюх се задуши от острите дезинфектантни аромати, витаещи във въздуха. Зрението му се избистри второ и светлината в стаята първоначално го заслепи, докато не осъзна, че светлина дори отсъстваше. Просто всичко бе толкова ярко и бяло. Накрая се появиха спомените. В съзнанието му изникна семейна картина. Баща, майка и две деца. Бащата бе закръглен и на име Малфой. Нямаше представа що за име бе това, но пък и останалите не му отстъпваха по уникалност. Дъщерята бе Райс, майката - Канела, а синът - Пепе. От всичките май Майлфой и Пепе бяха най-нормални и лесни за приемане. Въпреки че Ейдън обичаше ароматът на канела - остър, но успокояващ. Но мисълта, че виждаше тази семейна картина без дори да познава хората го притесняваше. Опита се да си спомни, вглеждайки се в детайлите. Малфой бе закръглен човек на средна възраст, може би дори преминаващ я леко, съдейки по възрастта на децата му. Носеше тъмносини дрехи с емблема. Различаваше значка и по свое мнение реши, че бе полицейска значка. Значи Малфой бе полицай. Идеално... Беше имал срещи с няколко, но не помнеше този господин,на чиято външност повече би отивало да бъде майор или лейтенант. Може би пък беше.
Мислите му бяха прекъснати от почти безшумното отваряне на вратата. Едва сега забеляза, че в дъното на стаята, в десния ъгъл, където се сключваха двете стени, се намираше бяла врата с метална дръжка и малко прозорче. Щом бе преположил, че е в болница, очакваше строг и властен лекар с бръчки около очите, дебел тефтер и бяла мантия, но очакванията му бяха разбити. Влезе млада жена на не повече от двадесет и няколко, началото на двадесетте. Буйна кестенява коса се спускаше по гърба й, а очите й допълваха лешниковите нюанси. Хейстинг не пропусна и устните - бледи, но се бледнееше червен отенък. Изглеждаше му бледа, но все пак красива и лъчезарна. Единственото, което затвърждаваше, че тя бе реална, бяха бялата мантия и малката табелка с името й, закачена върху нея. Ленали Скот. Това бе името й или поне така се предполагаше. Вече никой не можеше да вярва на едно име. Душите идваха с едни имена, приемаха други и имената губеха своя смисъл.
- Господин Хейстинг... - започна тя, вдигайки поглед от картона, който държеше в ръцете си, и срещна този на Ейдън. Той се надигна, но все пак предварително потърси опора, защото все още се чувстваше слаб.
- Моля ви, наричайте ме Ейдън. - прекъсна я Хейстинг преди дори да бе успяла да довърши изречението си. Крива усмивка изви едно от крайчетата на устните му. Ленали не реагира при използваното реално име на Приемника. Някои Души харесваха тези имена и оставаха с тях, а при други в началото трудно се ориентираше кой води парада и кой мирува. След два-три часа тези симптоми трябваше да отшумят и Малфой спокойно можеше да продължи живота си в ново тяло като нов човек. Скот знаеше, че Душата не харесваше онова полицейско тяло. Твърде ангажиращо за него, но мъките му бяха свършили заедно с тези на... Не помнеше точното име на човека, но бе сигурна, че бе нещо доста обикновено.
- Ейдън... - поправи се Ленали, поемайки си дъх и отново сведе поглед към картона. Там се съдържаше нужната информация за текущия й пациент. Устните й трепнаха в опит за усмивка, но не достигна до такава. - Виждам, че си се събудил. Някакви оплаквания? - необезпокоявано премина на 'ти' без да отделя поглед от всичко онези малки цифрички, таблици и други.
- Не. Чувствам се идеално. Кога мога да си тръгна? - попита нетърпеливо Ейдън. Не харесваше болниците, въпреки че след Ленали леко бе започнал да си променя мнението.
- Скоро. - отговори му лаконично и леко надигна поглед преди отново да го сведе. - Няма нарушения, нито усложнения. Изглежда, че имплантирането е минало напълно успешно и още тази седмица може да проведеш първата си среща с назначения утешител. - допълни Ленали, затваряйки картона и вдигайки поглед към него.
Ейдън не разбираше за какво му говори тя. В началото дори не се заслуша в думите, нужен му бе единствено медния й глас, но по-късно все пак им обърна внимание. Имплантиране? Добре ли бе чул, че току-що се бе простил със свободата си? Не, нямаше начин да се срещне с утешител. Можеше да се уреди единствено няколко срещи с д-р Скот, тоест с нея, но не и с утешител. Нямаше да позволи на една своенравна и опасна Душа за плени тялото му. По това отношение нямаше спор, че Ейдън нямаше намерението да дели тялото си с някой друг.
'О, я млъкай, друже. Знаеш ли колко добре ще си живеем? Аз, ти. Дори си нямаш на представа колко ще съм доволен, ако ти излезе късмета със симпатичната лекарка.'
И тогава за първи път чу чуждия глас в съзнанието си. Думите прокънтяха и се залостиха там, но нямаше спор, че Ейдън хареса Душата. Звучеше като негов близнак. Може би пък нямаше да бъде толкова зле.

Описания:
Прокара пръсти през абаносово черната си коса и вдигна поглед към особено симпатичното лице на полицейския служител, предъвкващ поредната поничка с шоколадова глазура пред лицето му.
'По-полека, друже. Не ти се отразява добре на килограмите.'
Ейдън игнорира думите на Малфой. Не му беше до саркастичните му намеци точно в този момент.
Американци.
Дъвчеха понички и само това им беше в главата. От друга страа Ейдън Хейстинг не беше типичния американец. Родом беше от Англия, но никой не можеше да предположи, защото акцентът му бе толкова притъпен, че едва се усещаше. Как ли бе могъл да живее тринадесет години сред такива закърнели мозъци и да не прихване дори грам от нищожната им култура?
- Съжалявам, господине, но липсва подаден сигнал за открадната кола. - отговори лениво полицейските служител, чиято табелка му даваше името Джери и предъвка последната хапка от поничката. След този отговор кръвта на Хейстинг кипна. Лицето му от медни тонове премина към бледи и алени. От друга страна кокалчетата на пръстите му побеляха при свиването на юмруците. Ярко сините му очи потъмняха до цветовата гама на стоманата, а миг по-късно лявата му ръка се стовари върху бюрото.
- Така ли? Странно защо ли? - едва успя да изрече предвид учестения си дъх и думите му бяха по-скоро гневно ръмжене на настървено куче. - Виж какво, Джери... Аз съм тук, за да подам сигнал. Аз!
Американци.
Повтори си в опит да успокои нервите си, но единствено разгаряше яростта. Не можеше да понесе дори секунда повече в тази обстановка. Въздухът, който делеше с тези отрепки го убиваше бавно, а и бе ясно, че от тях полза нямаше. Биваше ги само в едно - яденето на понички с шоколадова глазура. Изправи се и излезе с достойноство, но преди това не пропусна да се обърне и да срине цялата техническа апаратура от бюрото на Джери. След подобна постъпка излезе като висше божество, което всички почитаха, а млади стажантки в полицията не пропуснаха да коментират доброто му телосложение, впечатляващия стил и всичко друго, с което Ейдън се гордееше и пасваше към определението повърхностен.

Характер:
Стоеше сам в апартамента си и наблюдаваше пробуждането на Тусон. Имаше ги вечери като тези, в които не мигваше, а не разполагаше с добра компания освен тази на Малфой. За протокола - името на Душата не бе Малфой. Дори Хейстинг не бе успял да го узнае. Явно той просто не желаеше да разкрие истинската си същност, но и Ейдън имаше една тайна. Фамилията му наистина не бе Хейстинг, а Блек. Скучно, кратко и недостойно за красивата му особа, затова го промени, а Хейстинг... Това взе от малък град в родната Англия. Една обща черта и на двамата - бяха потайни и мистериозни. Е, в такива самотни моменти двамата си имаха занимание. Игра, която сами бяха измислили и не се нуждаеше от правила. Просто всеки от тях споделяше по една положителна или отрицателна черта от характера на другия.
- Инат. - измърмори Ейдън и почувства остра болка от факта, че за всеки външен човек би изглеждал като луд, говорещ със себе си. Не че имаше нещо лошо предвид онази черта от характера му, с която Малфой бе готов да контрира.
Нарцис.
Имаше право. Ейдън просто не можеше да откъсне поглед от отражението си в дадени моменти.
- Идиот. - засмя се Хейстинг при поредната констатация, която идеално събираше в едно всичко онези моменти, в които Малфой бе поемал контрола и вършел какви ли не глупости.
Прагматик.
От това го заболя. Не беше прагматик. Хейстинг си бе чист бохем в най-първичния вид на това отношение.
- Женкар. - повиши тон, въпреки че тази черта се отнасяше повече и за двамата. Малко или много можеше да открие и себе си в това определение.
Стилен.
- Хитър.
Умен.
- Забавен.
Влюбен.
- А, не, не. Грешиш, драги. Не съм влюбен, но пък ти си бунтовник.
Малфой бе доволен от тази констатация, но продължаваше да отстоява предишната си.
Лъжец.
- Защо?
Защото може да не го признаваш, но си влюбен.
- Не съм.
Диктатор.
Малфой промени темата, когато не успя да излезе на глава с Ейдън и неговия неуспорим инат, притежаващ и доза своенравност...

- редактиран герой.

by **Роуд Дръзкото Желание** Нед Юни 03, 2012 4:00 pm

Прекрасен герой! Добре дошли Ейдън и Малфой! Приятно изкарване във форума!

Eйдън/Малфой Хейстинг;

Eйдън/Малфой Хейстинг;

Re: Eйдън/Малфой Хейстинг;