Сибирската тайга; Русия

Не умееше да чува тихата мелодия на гората, както умееше да я чува Антея. На нея може би й беше вродено. Но на него не. Чуваше собственото си дихание между дърветата, шумолящите клони на дърветата и вятъра извиващ се между тях. Чуваше стъпките си и тези на по- малки същества, които не успяваше да види. Винаги се скриваха от погледа му преди да успее да го извърне достатъчно бързо. Дърветата се сгъстяваха все повече и му ставаше трудно да определи от кое идваха звуците. Не се плашеше от тях. Смяташе съдбата си за прекалено предначертана и не виждаше смисъл да се бори срещу собствената си смърт, ако му беше писано да умре в този момент.
Помнеше почти на наизуст пътя към онази тайнствена пещера, но дали не се бъркаше? Не веднъж бе идвал тук, а всеки път му се струваше, че е объркал пътя, както и в момента. Може би се бе отклонил прекалено на север и преминал в друга пътека, а сигурно изобщо не беше уцелил ориентирите. Кой знае? Беше обаче сигурен, че светлината в тунела, с белязана нежна петичка, която не беше докосвал и не мислеше да докосва, сякаш предпочиташе... да се наслаждава визуално и душевно. Не порочно, както се наслаждаваше на цигарата си в момента. Издишваше димът пред себе си, а той се издигаше нагоре между дърветата, сякаш за да им даде въглеродния диоксид, от който имаха нужда. Да! Той трябваше да изложи доводите си, колко грижовно постъпваше към тези растения.
-Невидим... за тебе сякаш съм невидим.- припя си той на висок глас.

-Скъпа русокоске, не мога да ти обясня какво хубаво има в животинското месо, но виж... цигарения дим, може би вреди на мен, но твоите дървета извличат полезното от него. Аз ги храня.- самонадеяно рече той.
Инхалира дробовете си ненаситно. А устните му, напукани и сухи се плъзнаха неприятно по филтъра и също толкова неприятно се отделиха от него. Сякаш я целуваше така, както би целувал някоя наистина специална жена. Защото той беше човек... беше мъж, а тялото му, ограничавано само от собствения му ум, изпитваше своите нужди и страдаше, когато те не бяха задоволени дълго време. Димът излезе през устата и носът му, отново изгубвайки се сред високите, старинни дървета. Извърна се за миг на една страна, сякаш отново му се беше привидяла русокосата. Но може би грешеше. Намираше я за толкова потайна и естествена. Природна, макар да не зърваше всеки път плътта й, а усещането за липсата на притеснение от голотата го караше да намира своята утеха все повече в нейната нематериална компания.
-Не ми казвай, че те изненадах, нимфо.- подсмихна се той, а кракът му се вдигна малко повече, за да успее да прекрачи един клон, който се опитваше да го спъне сякаш.- Тази година... изгубих себе си по- рано от очакваното. Не се ли радваш да ме видиш?