Апартаментът на Хейстинг.

Само не в болницата. Точно това бе желал да чуе. Не бе подтикнат от някакви подли желания, да я заведе право в апартамента си, въпреки че след отговора й Малфой бе решил леко да се възползва от тези думи, но гласа му, както и последвалите му протести бяха потушени и избутани някъде в ъгълчетата на съзнанието му. Не, наистина нямаше нещо от сорта. По-скоро Хейстинг таеше същия неприязън към болницата, въпреки че тя го бе събрала с Малфой, тя го бе и запознала с Ленали, която не бе виждал или чувал след изписването си, а може би тя още работеше там...
Тази линия от мисли не бе продължена. Оживеността по улиците на Тусон успя да ги разсее и замени. В момента караше с празна глава и цялото му внимание бе насочено към пътя му, а в редките моменти, когато или се обръщаше към Мадлен, или й хвърляше по един бегъл поглед в огледалото, бе насочено и към нея.
- Няма да е зле, ако понякога сваляш гарда. Хората се опитват да ти помогнат, а ти им се зъбиш като пепелянка. - заговори отново, отбивайки се от централните улици и продължавайки сред по-тихи, но все така широки. Познатите сгради, просторните тротоари и улици го караше да се гордее от мястото, което бе избрал за свой дом. Това бе като алтернативна реалност, в която получаваше всичко, за което бе мечтал. Спокойствие, тишина, но и някаква подреденост, съвършеност на едно място.
- Не те съдя... Просто го казвам като приятел на приятел. В някои очи ще изглежда доста неприлично да откажеш помощ или да се озъбиш на такава. - продължи Ейдън, прекъсвайки думите й, които считаше за отговор на предишната му реплика, докато паркира с пълно самообладание и в тази прецизност доказваше, че виновикът за малката им катастрофа съвсем не бе бил точно той, Ейдън Хейстинг. Ако бе по негова вина, то името му да не бе такова, а то беше. - Хайде.. - подкани я Хейстинг, излизайки от колата и заобикаляйки я към страната, където седеше Мадлен. Единствено отвори вратата и се облегна в близост до нея. Смяташе да я остави сама да слезе и да прекоси малкото разстояние до входа на високата сграда, която приютяваше поне пет-шест семейства или самотници като него. Но все пак винаги бе на разположение да помогне, ако се окажеше, че задачата бе непосилна за нея.

Да им се зъбя като пепелянка. Интересно.
Вътрешния глас на Мадлен бе заинтригуван и отвличаше съзнанието й с картини на озъбени влечуги, пълзящи към нея. Намръщи се и опита да се съсредоточи и да не избухне в безсмислена тирада за жалкия й живот. Безсмислена за Хейстинг, който най-много да я изрита като мокро кученце от колата или да се отегчи до смърт. Безсмислена за онези, които имаха всичко, което Мадлен нямаше. Безсмислена за задоволените хора. Лишенията не бяха това, което й тежеше на сърцето. Да, когато коремът й къркореше до пръсване или когато лигите й течаха пред витрините на хранителните магазини й се искаше да умре, но физическия натиск на съдбата не можеше да се сравнява с психическия.
Самотата извайваше хората, самотата им отнемаше съчувствието, състраданието, дори добрите обноски. Самотата ги поглъщаше с големите си лапи, оставяше им вечни белези с ноктите си. Мадлен носеше тези белези дълбоко в душата си и думите на Хейстинг отвориха раната.
Хората се опитват да ти помогнат. Какво значи това?
Никой не искаше да я помогне. Липсваха и простичките жестове на помощ. Както когато изпусна чантата си в магазина и нямаше кой да й помогне с покупките, когато изгуби портмонето си нямаше кой да й услужи с пари, когато затъна до шия нямаше кой да я извади. Беше й дошло до гуша от това да чака помощ. Обгради се със защитна стена, помогна си сама, но на каква цена?Сега, когато отново общуваше с друго живо същество, което не целеше да й извади вътрешностите, се чувстваше свободна, но и някак не на място.
Като приятел на приятел.
О, я стига. Спри да разсъждаваш над всяка негова дума.
Вътрешния й глас я скастри и Мадлен набързо се опомни. Стана с известно усилие от колата и с бавни крачки или по-скоро подскоци се запъти по тясната алея към апартамента. Не огледа обстойно обстановката, но спретнатите лехи с цветя и окосената трева подсказваха за ред и чистота. Кимна на Хейстинг, оценявайки даденото право да се придвижи сама, а не да се втурне като типичен Ромео да я пренася, сякаш е взривоопасна бомба.

Хейстинг изхръптя съвсем тихо, подтикнат към приглушен смях от самоувереността, с която Мадлен пристъпваше към вратата. Дори бе твърде силно да използва думата "пристъпва", когато чисто и просто тя подскачаше с единствената цел да се добере до този неодушевен предмет, където я очакваше някакво облекчение от това физическо натоварване и заслужена почивка след положените усилия за достигане на металната цел. Подобно на повечето жилищни сгради в околността и тук сигурността бе на първо място и вратите бяха метални като дори разполагаха с решетки, които да осигурят допълнителна защита. Глупава приумица на обществото от Души, които в отсъствието на Малфой сред мислите си, Хейстинг спокойно наричаше група от шутове и клоуни с велики идеи и възгледи за развитието на света. И сега го направи, но Малфой се обади и го скастри за острите и недодялани коментари относно неговия вид.
Мадлен бе почти достигнала вратата, когато Ейдън се спусна, за да я отвори. Но не от внезапния импулс да й окаже помощ, както ставаше по холивудските филми, спадащи към графата "романтична комедия", където всичко започваше като тяхната среща и докато се осъзнаят живееха на къща край морето, бяха женени и край тях тичаха три-четири техни малки копия. Не, и дума не можеше да става за подобен импулс. Хейстинг просто си набираше преднина, за да може да отключи, докато спътничката му и нейните желки подскоци достигнеха до врата. Това момиче имаше късмет. Той можеше да живее на четвъртия етаж, а вместо това се бе задоволил с втория. По-малко количесто стълби за нея, които чернокосия измина с лекота и миг по-късно дори ключът бе щракнал в ключалката, а вратата на апартамента се отвори под лекия оказан натиск от негова страна.
- Идваш ли? - попита без отново да прикрива иронията в гласа си. Наречето го нетактичен и просто не му обяснявайте, че държанието му не бе прилично за ситуацията. Хейстинг нямаше да се промени и това бе свършен факт. Дори Малфой се бе отказал с опитите да му присъди някой от своите качества. Вече определено не бе истински приятел, а уж й говореше за някакви приятелски работи. Пълни глупости... Той можеше да бъде приятел единствено с отражението си и в редки случаи я някоя интересна личност, като единствено Малфой правеше изключение, въпреки че технически той бе като негово отражение.

Вратата се отвори и на Мадлен й трябваха няколко минути да огледа и изследва внимателно помещението. Чистота. Чистотата беше първото нещо, което й направи впечатление и което й хареса. Самата тя, която нямаше свой дом и на която се налагаше да спи в стаи под наем или евтини мотели, държеше на реда и си бе навличала гнева на разярените собственици, когато пренареждаше и изчистваше наетото си място. Стаята беше обзаведена със стил, семпла и уютна. Липсваха кичозните и претруфени елементи, които се набиваха и дразнеха очите й на наблюдател. Като започнем от големите прозорци, които внасяха простор в апартамента, от мекия килим, от пуснатите завеси, през които проникваше светлина, от удобните дивани до стъклената масичка и свежите плодове отгоре й. Мадлен се влюби в мястото и то заради факта, че къщата на мечтите й изглеждаше по подобен начин или най-малкото-обзаведена с вкус.
Изчака Хейстинг да влезе и затвори вратата след него. Нямаше домашни любимци, нямаше прислужница, беше сам. Болката в крака й се усили внезапно. Беше се пренатоварила от стъпалата, които в друга ситуация не биха й създавали неудобства. Погледна примамливия диван, но не знаеше докъде се простират правата й на гост и дали няма да я проява на неуважение и липса на обноски просто да се тръсне на меката тапицерия.
Нов спазъм на болка. Инстинктивно притисна с ръце болното място и усети как я приглушава. Беше застанала в странна, измъчена поза, но усети нелепото си положение, чак когато срещна въпросителна поглед на Хейстинг. Опита се да се изправи. Успя да се придвижи по килима и секунди преди да се настани на канапето, кракът й поддаде и се строполи на пода. Чу се глух шум, като от падане на книга. Не искаше помощ, бе прекалено горделива, а прекалената самоувереност само й вредеше. Подпря се с две ръце и успя да постигне целта си-краката й да не докосват земята и да усеща сигурна повърхност под себе си.
Не смееше да погледне мъжа, искаше да пропусне иронията му в погледа, леката насмешка, а после и укора. Наведе глава и се съсредоточи в една точка, потъвайки в тишината.

Хейстинг единствено възхна и поклати глава. Гордостта бе способна да убие човек... Както и самовлюбието. Малфой нямаше намерението да пропусне този жизнен момент, в който за пореден път можеше да внесе хаос в мислите му и да изтъкне навика на Ейдън да съби хората за вредните им качества без да вижда, че и той попадаше в кюпа на този вид грешници.
- Да ти донеса нещо? Може би лед? - попита след кратка пауза, от която се нуждае, за да потуши надигащия се скандал в главата си и са успокои разногласията, които уверено успяваха да му докарат главоболие. Някъде от средата на разговора им бе започнал да усеща притъпените туптежи, подсказващи надигащата се мигрена. Да, вече официално бе мигрена. В началото се предполагаше, че бе просто главоболие, но то стана твърде хронично и всеки лекар му казваше, че страда от мигрена, въпреки че не спадаше към обичайните симптоми на това заболяване, но кой можеше да го разбере след като малцина му вярваха, че провежда разговори с Душава в тялото си повече от всеки друг имплантиран с подобно досадно същество. Неусетно бе започнал да разтрива слепоочията си, дишането му дори се бе забавило, за да придаде повече равномерност и спокойствие на тялото му. В този вид изглеждаше дори още по-ненадежден, отколкото за волана след като бе блъснал Мадлен или технически леко я бе закачил.
Осъзна се. Вдиша и издиша, за да нормализира предишното темпо на дъха си и уверено се запъти към кухнята, където го очакваше нов скандал с Малфой.
Какво ще я правим сега?
Ейдън игнорира думите му и това вбеси Душата, която заговори с по-висок тон, така че да върне притъпените туптежи, болката и да привлече вниманието.
Тя има нужда от специализирана помощ, Хейстинг. Един лед няма да промени нещата. Само може да я отърве от болката.
Чернокосия го разбираше пределно, но вече бе поел обещанието, че няма да я води в болницата. Може пък да имаше малко късмет и да намереше друг изход от ситуацията. Сега просто отвърна със същия тон на Малфой, за да възспре прилива от несъзнателните му укори и извади няколко кубчета лед, които уви в една кърпа. Това бе първият му толкова сериозен скандал с Душата и бе непосилно за него да издържи на повече от думите му. Просто искаше мигрената отново да отслабне. С връщането си в хола просто подхвърли кърпата към ръцете на Мадлен и едва ли не се стовари като пробягал сто километра върху съседния до дивана фотьойл.

Мадлен ловко пое хвърлената кърпа с лед и без да губи ценно време я притисна до източника на болката. Мястото се бе подуло и се бе сдобила с впечатляващ отток. Изохка с досада и отегчителност. Не беше драма, нито нещо, което да не преживее, но щеше да й е нужно време, за да възстанови отново крака си и да го върне в изправност. Трябваше да е здрава, за да оцелява навън и за първи път от много време се запита дали не е зле да си купи жилище. Щеше да тегли кредит, парите не бяха от значение, нито бяха пречка в осъществяването на това хрумване, но безопасността й представляваше нерешимата задача. Докато придържаше кърпата към крака си, огледа отново помещението, а после и наредените книги по лавиците. Хейстинг обичаше да чете или създаваше такова впечатление. Имаше класики, имаше научно популярна фантастика, имаше наскоро издадени, чисто нови книги. Кимна одобрително на гледката. Повечето мъже, които познаваше не знаеха азбуката, а камо ли да четат.
Втренчи се в мъжа, който бе седнал на дивана срещу нея и разсеяно зяпаше някъде настрани.
Може би не е лош?
Мадлен не беше снобарка, но се доверяваше трудно на хората, най-вече на непознати. Беше още по-трудно някой да се докаже пред нея и дълбоко в себе си беше наивна като малко дете. Усети как болката намаля и остави кърпата с леда върху стъклената масичка. Разтри с ръка отока и отпусна глава настрани, върху облегалката на дивана, затваряйки очи за момент.
-Мисля, че ще се оправя.
Проговори уж на себе си и разцепи дълго продължилата тишина. Не знаеше дали Хейстинг я е чул, или не й обръща внимание, затова остави думите й да висят.

Думите трудно достигаха до него. Чуваше ги, но някак приглушено, далечно като че Мадлен бе на края на тунел, който ги разделяше с хилядите си километри. Погледът му проследи траекторията на нейния, когато тя огледа лавиците с книги, а после дълго се задържа върху някои от заглавията. Не таеше особена привъзрзаност към тези книги, просто му бе нужно нещо, което да отдели вниманието му от апартамента, от Мадлен и от хаоса в мислите му. Единственият изход се намираше в припомнянето на моменти от различните история, думите на герои, действията им, природните картини. Всичко, което бе едновременно далечно и нереално, го караше да забрави къде е, кой е и какво се случва около него. В противен случай Малфой щеше да го довърши и единственият му изход щеше да отпусне главата си и да се отдаде на дълбок сън. Не. Не можеше да си го позволи. Не и когато имаше още някой в апартамента, някой, за когото носеше някаква отговорност и за когото трябваше да положи известни грижи.
Най-накрая отвори очи и се наведе напред, разтривайки все така упорито слепоочията си. В началото му се стори, че погледът му бе замъглен, но след секунди успя да се фокусира над крехката фигура върху дивана, която представляваше Мадлен.
- Може би ще ти е нужен малко сън. - предположи едва гласно, осъзнавайки, че покрай желанието си да избяга от реалността съвсем бе забравил да запази тялото си в добро състояние и гласът му бе леко пресипнал от сухотата в гърлото му. - Също така и подслон. Може да останеш тук. Аз нямам заядливи съседи, нито връзки с някое секретно общество на Души, издирващи хора. Живея сам.
Говореше по начин, издаващ че си няма друга работа. Редеше глупост след глупост, докато отново се запътваше към кухнята. От дълго време не бе стъпвал там два или повече пъти в рамките на няколко минути.
- Искаш ли нещо? Храна, вода, нещо за пиене? - попита, провиквайки се съвсем леко, тъй като дори не бе нужно чак толкова да повишава тон, щом едва ли не кухнята и хола бяха слети в едно. Самият Хейстинг се задоволи с последните капки от сутрешното си кафе, което вече смътно напомняше че е кафе, когато бе студено и по-горчиво от всякога.

-Чаша вода.
Дори гласът й издаваше колко бе уморена. Очите й бавно се затваряха, но не трябваше да заспива сега. Нуждаеше се от почивка, нуждаеше се за миг да забрави ужасяващата болка в крака й или обстоятелствата, които я доведоха тук. Сега усещаше болезнената липса на собствен дом. Знаеше, че е твърде опасно да се засели, но още по-опасно бе да търчи наоколо и от време на време да се приютява при някого като бездомница. Не обичаше да живее на нечий гръб или на хорската милостиня. Като малка мечтаеше да е независима жена, която да се издържа сама, да има бляскава кариера и може би мъж в живота, но съдбата явно бе имала други планове за нея или просто тази мечта не й беше отредена. Искаше най-сетне да нарича някоя от редицата еднакви къщи свой дом. Не я интересуваше, че сигурно има още 20 къщи като нейните. Важното бе, че точно една е нейното "вкъщи".
Качи крака на дивана и положи глава на една от малките възглавнички, служейки повече за декорация, отколкото за употреба. Чу стъпките на Хейстинг, а след това усети и присъствието му в стаята. Стресна се. За миг бе забравила, че не е сама и се намира на чуждо място. Взе стъклената чаша с вода и отпи. Течността се разля в гърлото й и я освежи. Отново легна, позволявайки съня да я грабне в прегръдките си и да я отведе на непознати места. Спря да се бори с нарастващото притеснение, с неизяснените въпроси, с множеството грижи, съпътстваши живота й. Просто заспа. И някъде в просъница изговори.
-Искам вкъщи.

Сега, при споменаването на това "искам вкъщи", изречено толкова невинно и непринудено, че дори може би не бе трябвало да бъде споделено, Хейстинг видя истинската същност на Мадлен. След дебелия слой от инат, заблуди, че може да се справи сама, и желание да докаже, че е независима, тя бе твърде изплашена, твърде крехка и ранима. Тя не бе свръхчовекът, за който се опитваше да мине, а бе просто човек. Човек със своите слабости, своите мечти и тъги. Сега дори Малфой не посмя да се обади. Не защото нямаше какво да каже, а защото бе трудно за него да проумее що за същества бяха хората, но знаеше малко за тях от спомените на Ейдън. Бе усещал онази празнина, която го съпътстваше след последните му минути, прекарани като човек. Но сега не бе моментът за нея.
- Ти си вкъщи. - прошепна близо до нея Хейстинг и ръката му нежно се плъзна по косата й, както би направила всяка майка край заспиващото си дете. Това сравнение в случая бе крайно не на място, но чернокосия бе усетил онази жарка тръпка, която го бе накарала да й каже тези думи. Щом не можеше да я заведе в болница, нито да направи нещо друго за нея, то можеше да я измъкне поне за малко от този незаслужен живот. Сънищата правеха чудеса, в тях можеше да бъдеш всеки и всичко.
В следващите минути Хейстинг се почувства ненужен с близостта си. Равномерното дишане, подсказваше, че Мадлен бе далеч от него. В чувството си на ненужност той отнесе чашата към кухнята, намери старо и съвсем тънко одеало, с което да покрие момичето и отново се настани на мястото си сякаш този апартамент бе прокълнат. Дори когато имаше втори човек вътре, той се чувстваше сам или оставаше такъв.

Ако знаеше колко помага съня щеше да спи постоянно. Реалността е трудна, а когато ти се предлага паралелен свят, който контролираш ти, изборът между двете е лесен. Като оставим настрана ежедневните нужди от храна, вода и разходка,тя можеше да живее спейки. Струва ви се безсмислено?Явно съдбата не ви е отредила невъзможна мисия. Мадлен не беше дете. Проблемите й не се състояха в това, че не справя в училище или не се разбира с останалите, или се е скарала с родителите си. Искаше й се да е така. Да е жертва на нормалните тревоги и грижи, които съпътстват всеки статистически гражданин. Но вместо това бе изпаднала в безизходно положение-без семейство, без дом и без предполагаем ангел-спасител, който спомага за хепи енда в цялата трагична история. Щеше да се радва и на малко светлинка, но за да я получи трябваше да се потруди. И как?Да оправи така или иначе скапания си живот?Можеше да си наеме тесен апартамент. Но искаше собствена къща с огромен двор и поне две кучета. Можеше да си намери талисман, в който да вложи цялата си вяра, но искаше истински приятел, който да бъде нейният талисман. Толкова желания, чието осъществяване бе почти невъзможно.
Не сънува нищо. Спа дълбоко, като бебе, и когато най-сетне се събуди се чувстваше бодра и отпочинала. И как не!Погледна часовника на стената и едва не извика. Беше спала един ден. Един ден!Бързо стана от леглото и свали със себе си тънкото одеяло. Вдигна го, сгъна го, после подреди малките възглавнички на дивана и се огледа. Не бе забелязала колко пусто бе помещението. Всичко изглеждаше студено и враждебно, когато Хейстинг не беше вътре. Вписваше се идеално в обстановката.
Не смееше да мръдне, но след като изтекоха няколко минути в пълна тишина, Мадлен се придвижи до другата стая, а именно кухнята. Мечтаеше за топло уханно кафе. Лесно се ориентира къде са чашите, къде е кафеварката и кафето. Беше подредено, доста нетипично за сам мъж. Може би си има прислужница?Или жена?Не се замисли особено. Вече и без това се чувстваше достатъчно неловко като натрапница. Започна да прави кафе бавно и методично, избягвайки неприятните и подвеждащи мисли, които само това и чакаха-да проникнат в съзнанието й и да й донесат множество главоболия.
Чу как вратата се хлопна и скочи стреснато. Кафето бе готово. Извади две чаши, наля ароматната течност вътре и отново се върна в хола. Само че си имаше компания.
-Здравей.

Сребристият ореол съвсем бегло бе започнал да изчезва от очите му, макар и да бе вярно твърдението, че сред тази тюркоазена и настойчива синева, каквато представляваха ирисите му, да бе трудно да се достигне до заключение колко точно контрол имаше Душата над тялото. И все пак дори в моменти, когато Малфой не бе доминиращият, Хейстинг предпочиташе да не се набива на очи сред други себеподобни или не съвсем. Правеше го дори когато му се налагаше да отиде до магазина, какъвто бе и сегашния случай. Мадлен му бе спестила доста неудобни и трагични момент със своя дълбок сън, защото точно за този един ден, който тя бе пропуснала, той бе осъзнал, че хладилникът бе празен. Съвсем празен, ако изключим едно прясно мляко, с неясен краен срок, което подминаваше от две седмици, съвсем малко кашкавал и праскова. Една ярка и съблазнителна праскова, която бе приел за своя закуска тази сутрин. Много, много рано тази сутрин.
И въпреки че я видя с отварянето на врата, Ейдън едва забележимо подскочи при поздрава й, дошъл толкова неочаквано. Всъщност самото й присъствие си бе неочаквано. Все още свикваше с факта, че имаше още някое дишащо същество в апартамента, освен него и без в тези бройки да влиза Малфой.
- Здравей. - отговори на поздрава, докато мислите му все още бяха размътени и по тонът му се прочете това объркване, което бе внесло моментен смут в съществото му. Спокойствието дойде като по часовник и като по предварителен план последва въпрос към Мадлен: - Как е кракът ти?
Дори не си направи труда да занесе покупките в кухнята. Стовари ги на пода в хола и пое чашата с кафе от ръцете на Мадлен. Можеше и по-късно да се занимае с запълването на хладилника. Отпи една глътка и с няколко крачки се придвижи към дивана, където се отпусна като пробягал километри, а реално бе провървял само метър, че може и по-малко до самият магазин.
- Надявам се, че ядеш омлет. - заговори без да е получил отговор на въпроса си и хвърли бегъл поглед към покупките, а после потърси този на момичето. - В това съм най-добър.

-Омлет...звучи примамливо.
Облиза устни, демонстрирайки реално глада си и отпи от кафето. Горещата течност раздвижи мозъчните й клетки и я извади от сутрешната меланхолия, в която бе попаднала. Седна на дивана, присвивайки очи към струите светлина, идващи от прозореца. За миг бе зърнала покупките, оставени на пода и се почувства леко неудобно, че му създаваше допълнителни грижи. Ако не беше тя, нямаше да му се налага въобще да излиза. Не че не бе проверила щателно хладилника. Имаше някаква кутия с кисело мляко, която миришеше съмнително и Мадлен запрати в коша за боклук. Не можеше да оправдае липсата на храна, но не се задълбочи в разсъжденията около скромната персона на Хейстинг.
Опъна крака си и почувства лек дискомфорт, който обаче не можеше да се сравнява с вчерашната нетърпима болка. Ако снощи не можеше да го помръдне, то днес ходеше нормално без да се замисля. Нуждаеше се от малко време, докато укрепне съвсем, за да е в годно състояние да се справя с опасностите в Гетото.
-Оправя се бързо. Довечера ще съм достатъчно добре и ще мога да си тръгна.
Каза го с известна носталгия. Макар че едва признаваше пред себе си, този дом й харесваше. Така си представяше своя, но с повече храна в хладилника. Но ако не си тръгнеше сега, щеше да си тръгне утре и ефектът щеше да е само един-по-трудно да се раздели с вече изграден навик, а именно този апартамент. Отклони поглед, за да не издаде нежеланието от думите си и се заигра с една от възглавниците, подмятайки я насам-натам. Щеше да й тъжно, но й ставаше прекалено неудобно да се разполага в чужда къща, да взима от ценното време на някого и да му създава излишни неудобства. А дори не знаеше дали той й има доверие?Беше спала тук, но това съвсем не значеше, че не вижда в нея предполагаем враг. От тези мисли я заболя и реши да се разсее с нещо. Не посмя да стане. Остана безмълвна на дивана, втренчена в хвърлените покупки.

Моментната му радост се изпари за секунди. За миг се бе почувствал отново като част от едно цяло и сега отново си оставаше просто Хейстинг. Отново усещаше пълната празнина на пустия апартамент сякаш Мадлен вече го бе напуснала. Не откриваше нищо лошо в мислите си, просто желанието на едно човешко същество за момент да спре да разговаря със себе си и да сподели част от контактите си с друго.
- Няма да те пусна толкова лесно. - разсмя се и поклати глава в опит да разведри мислите си. Силно се надяваше, че ведрия тон щеше да им повлияе и може би не успя да ги разсее, нито да ги прогони, но поне успя да смекчи ударите им. Чернокосият отново отпи от чашата с кафе и се изправи рязко. За момент се разконцентрира и изгуби логиката на това ставане, но след това умът му се избистри. С равни и плавни крачки приближи изоставените на пода покупки и ги отнесе към кухнята.
- Нали помниш, че вината за състоянието на краката си преди ден, почти изнемощялостта ти, довело до еднодневен сън и всичко останало е по моя вина? - провикна се от кухнята, докато разпределяше закупеното по отредените му места. Едва сега Хейстинг осъзна колко сериозно се грижеше за добрата подредба на дома си.
А аз ти го разправям от доста време насам...
Въздишката на Малфой, прокънтяла в главата му бе онова, което успя да прогони мислите и да му върне увереността в думите, които изричаше, затова Ейдън продължи:
- Освен това, когато заспиваше, спомена, че искаш вкъщи... - прекъсна, когато главата му изникна от към кухнята, а миг по-късно самият той се върна обратно в хола единствено, за да прибере чашата си с кафе към кухнята, където смяташе да го допие, грижейки се за двата все още неприготвени омлета и на път за кухнята довърши:
- Така че добре дошла вкъщи!

-Или си наивен, или си най-големият глупак, когото познавам.
Забеляза втрещението му след равнодушно изговорените думи, които го засягаха лично и още тогава си бе изпросила боя. Премигна няколко пъти с клепки, но лицето й бе застинало в една бездушна поза и устата й бе изкривена в безмълвна саркастична усмивка. Сякаш за да оправдае голото си изказване, почти без никаква логика в разговора им, продължи.
-Ще приютиш напълно непозната?Какво знаеш за мен?-повиши гласа си с една октава и бузите й почервеняха от вълнение. Палеше се лесно и очите й святкаха, предвещавайки бурна реакция.-Какво знаеш за мен?-повтори въпроса си. -Единствено името ми. Само това. Не знаеш каква съм, не знаеш защо съм на улицата, не ме познаваш. Има хора, които са прекарали с мен години и още не могат да разпознаят истинската Мадлен. А ти?
Стана от дивана и прекатури чашата си с кафе, която се разля на масичката, стече се по стъклената повърхност и капка по капка мокреше светлия килим. Мадлен въздъхна безпомощно и се зае да попива течността, стараейки се да избягва погледа на Хейстинг. Смущаваше се. Беше я чул да бълнува. Беше чул една от най-съкровените й мечти. Чувстваше се чисто гола пред него. Твърдата черупка вече бе счупена и момичето само можеше да събира парчетата, но щеше да й отнеме много време отново да ги залепи. Думите му бяха повдигнали въпроси, които умело избягваше. Въпроси, касаещи нейните желания, които се ръководеха не от ума, а от сърцето. Да, апартамента й харесваше, и то много. Мисълта да живее тук и се струваше примамлива, но я спираха няколко жизненоважни факта. Тя не познаваше Хейстинг. Дори в момента да бе нощувала на сляпо в дома му, щеше да дойде време, когато ще се запита "Какво правя тук?", "Способен ли е да ми навреди?". Гордостта й също бе неопреодолима пречка. Достойнството й, което почти бе изгубила сега се надигна. Не искаше да живее на нечий гръб, дори и Хейстинг да й бе задължен, той изплати дълга си. Прибра й, помогна й и я нахрани. Не желаеше повече. Щеше да е в разрез с принципите й. Когато се опита да открие плюсове на евентуалното си оставане бе затруднена. Харесваше й този дом, но само толкова.
-Виж..-започна по-меко, продължавайки да търка петното от килима-не мога да остана. Ще те вкарам в беда. Аз съм човек, ти Душа. А и не се познаваме. Ще се появят съмнения и ще съжалиш, че си ме приютил. И когато ми кажеш да напусна достойнството ми ще се разбие на хиляди парченца.

- Може да се каже, че съм и двете. - констатира спокойно Хейстинг, намествайки се между думите, които Мадлен изреждаше една след друга.
Глупости. Не й пълни главата с глупостите си, Хейстинг. Щом иска нека си върви.
Може и да му допадаше леко, но Малфой не бе чак толкова благосклонен към Мадлен, колкото бе Ейдън. Нямаше да я изгони, но нямаше и да я спре да си върви, щом го желае, докато Хейстинг правеше точно това. Той се опитваше да обърне ситуацията в своя полза и да я принуди да остане. Точно това правеше... Принуждаваше я да остане. За всяка реплика имаше готов отговор, който да обори думите й, което подсказваше, че нито бе наивен, нито бе глупак. Ако беше поне малко толкова мекотел или забравен от острата мисъл, то щеше безцеремонно да й покаже вратата, която вероятно Мадлен бе наясно къде се намира и да я остави да прави каквото иска. Може би и това бе най-разумното решение, което трябваше да направи. Да вдигне ръце от нея и ако съдбата й готвеше някаква беда в гетото, то да не се чувстваше виновен, защото тя сама бе пожелала да отиде именно там. И онова, което го караше да постъпи другояче не бе съвест, нея вече я бе преборил, а сега идваше нещо ново, което не бе чувствал преди. Не бе нито любов, нито привързаност, а по-скоро желание да споделя мислите си с някой друг, освен Малфой. Да не говори на себе си, обръщайки се към Душата, а да разговаря с някого, което би го направило поне смътно по-малко луд, отколкото изглеждаше. И чак сега осъзнаваше що за товар бе носил досега, мислейки си, че е забавно да се помириш с Душата в тялото си и да имаш вечна компания за среднощни разговори.
- Права си. Не те познавам, но мога да те опозная, ако ми дадеш шанс. Права си и за различията ни, дори характерите ни са еднакво твърди и неразрушими, че да се надявам на добро общо съжителство, но това не е пречка. Може пък така да се научим да правим компромиси. - заговори с притихнал тон, подсказващ, че сега липсваше всякаква нотка на шега или ирония. Сега говореше за сериозни неща и излагаше сериозни доводи, които да оборят нейните. За момент отклони поглед от нея, за да събере вниманието си върху счупването на няколко яйца и изсипването им в нагорещения тиган с олио. Отпи от кафето си и едва тогава отново върна поглед към Мадлен. - Освен това вратата винаги е отворена и може да си тръгнеш по всяко време. Апартаментът ми не е затвор и няма да те държа на сила, щом не желаеш да останеш, но да знаеш, че ще ми липсваш. Все пак ти си първият човек, с когото разговарям без да се чувствам като за лудница.
В последното изречение шеговитостта на тона му се завърна. Не обясни какво имаше предвид с него. Не бе важно, щом й даваше свободата обратно. Ако останеше, но някой път може би щяха да достигнат до тази тема, ако ли не, то изречението щеше да си остане просто изречение със скрит смисъл.

Все пак ти си първият човек, с когото разговарям без да се чувствам като за лудница.
Обърка се. Обърка се в стремежа си да бъде твърда докрай и да не позволи наивността и безпочвените й фантазии да я завладеят. Обърка се и застана на кръстопът, между да и не, между съчувствието и хладнокръвността, между това да намери нов приятел и нов дом или да се върне в Гетото, продължавайки да се бори за жалкото си съществуване. Замълча. Не обели думичка, не можеше да каже нищо, не знаеше какво да каже, как да се оправдае, как да обори думите му, как да му докаже, че някой ден ще съжалява. Нещо в нея се пречупи. В този момент Хейстинг й изглеждаше толкова безпомощен, толкова онеправдан от съдбата, като изоставено кученце, което търси подкрепа. Макар тонът му да бе непоколебим, Мадлен усещаше с цялото си същество как иска да го подкрепи, да му каже нещо утешително и по някакъв начин да му помогне да се пребори със самотата.
Осъзна и още неща. Беше прав, тя можеше да си тръгне по всяко време. Но щеше ли да събере сили?Премествайки се тук,Мадлен щеше да се привърже бързо към дома и когато дойде време да поеме по свой път, раздялата и с Хейстинг и с къщата щеше да е неприятна. Не, неприятна е меко казано. По-скоро мъчителна.
Бе на път да се пречупи. Толкова лесно, помисли си, толкова лесно ли се давам. Но място за излишен инат и упорстване нямаше. Трябваше да мисли трезво, като нормален човек, да преценява положителните и отрицателните качества. И погледнато от по-светлата страна, бе разубедена. И победена.
-Някой каза ли ти, че имаш умението, да убеждаваш хората?

В погледа му се криеше някакво безпокойство, страх, че можеше да я прогони дори по-убедително с тази настойчивост, които изчезнаха с думите й. Бе просто един въпрос, но той му разкриваше много и в един кратък миг Хейстинг усети някаква непозната форма на пълно щастие и внезапно отпускане на нервите.
Тъкмо в това време изсипваше омлета в една от приготвените чинии и я плъзна по плота към Мадлен. Вече бе допуснал лека усмивка върху устните си и припомнянето на въпроса й бе в състояние да го разсмее.
- Всъщност не... Освен, ако не броиш Малфой, който има навика да се меси в мислите ми и да ми изтъква част от качествата ми, които го дразнят. - отговори, повдигайки рамене, докато изсипваше и своя омлет. С едно движение се завъртя и захвърли горещия тиган в мивката и отново потърси тъмнокосото момиче из кухнята. Кой ли наистина можеше да му каже, че е толкова убедителен? Ейдън не контактуваше особено, пък и не му се бе налагало досега да се бори за нещо. Обикновено преглъщаше гордостта си в даден момент и признаваше загубата си.
- Пък и като си тук ще си имам всекидневна публика. - довърши и с ръка показа самият себе си от главата до петите. Отново звучеше такак самовлюбен и горделив, че от предишния момент на проява на слабост не бе останала следа, освен спомена в главите и на двамата.

Нямаше как да се откаже. То бе по-силно и по-могъщо от нея. То бе спала в течение на години някъде надълбоко в съзнанието й и сега се пробуждаше с пълна сила. То, желанието, то, стремежа, то, мечтата, то, съня. Бе в нея самата. Искаше да си има собствен дом, но освен това искаше още толкова много неща, дребни детайли, за които не се замисляме, но без които животът ни би ни се сторил скучен и празен. Искаше да има приятел. Да, приятел. Не се нуждаеше от сродна душа, трябваше й единствено приятел. Опора, рамо, на което да поплаче, да говори и говори за проблемите си без задръжки, някой, който да я чака, някой, който да се притеснява за нея, някой, към когото да се привърже. Наподобяваше бездомно котенце, жадуващо да си намери стопанин. О, колко й липсваха обикновените човешки моменти. Бе отраснала в сиропиталище и й бе чужда майчината любов. Имаше приятели, но повечето се бяха пропили, или започнали да крадат, за да се издържат. Не ги винеше, самата тя бе прибегнала до това през едни от най-тежките си години, но отдавна спря. И в крайна сметка бе сама. Когато Хейстинг й представи предложението си в най-добрата му светлина тя бе победена. Победена от нещо вътре в нея, което я разяждаше дълго време и което щеше да почива, поне докато бе в този дом. Чувството, че е натрапница бе намаляло, но още я глождеше. Не можеше да си намери място. Вратът й почервеня, а руменината плъзна по бузите й.
-Предполагам вече знаеш какъв е отговорът ми.
Избегна погледа му, но стана от дивана и се зае да му помага със закуската. Извади чинии, две чаши, напълни ги с портокалов сок и ги подреди на масата. После вилици и салфетки, а омлетите вече ухаеха апетитно.

Хейстинг наблюдаваше всяка малка промяна по лицето й. Забеляза начина, по който чертите й омекнаха, нахлуването на позитивизъм, спокойствието, което сега изпълни изражението й, както и вероятно мислите й. Единият край на устните му се изви с иронична усмивка, подсказваща триумфа му над нейния инат. Пак онази горделивост, все той да е над всички, да се добър във всичко и да знае повече от всеки друг.
Внимавай, Хейстинг. Спечели я, браво, но гледай да не оплетеш нещо. Добре го знаем, че това ти е коронният номер.
Думите на Малфой бяха плашещи. Той не ги бе изрекъл с ироничност, липсваше дори капка шеговитост в тона му. Душата звучеше някак защитнически спрямо Мадлен. Роля, която не му бе основна предвид факта, че точно той бе променил Ейдън от грижовното мече, което бе в настоящия почти недосегаем непукист. Леката тръпка бе единственото, пробягнало по вените на чернокосия. Движенията му леко се забавиха като резултат от изненадата, преминала по тялото му, но нямаше ответен отговор. Думите на Малфой си останаха същински глас в пустиня.
- Как е омлета? - попита след миг, въоръжен с нова доза ведрост и прогонил натрапчивите мисли от прокънтялите преди секунди думи. Вярваше си, че ги е забравил, налагаше си го, но знаеше, че нямаше да ги забрави, защото щеше да се оплете, щеше да направи някоя грешка. Някога, съвсем неосъзнато и без да е целенасочено и точно тогава тези думи щяха да се върнат, превръщайки си в негова присъда, а не искаше и да мисли за последствията, главно в главата си и отношенията между Малфой и него.

/сори за закъснението и същинската тъпотия на поста.. липса на особено вдъхновение.