Детройт, преди седмица

Лехейн ценеше Клариса. За малкото време, в което от хаплив разговор бяха преминали към екипна дейност, Амбър бе забелязала колко талантлива можеше да бъде търсачката. Определено си личеше хъса за победа, бързите инстинкти и точните преценки. Но тя имаше и други задължения, а Уайт не успяваше да укроти нервите си. Не й бе достатъчно просто да седи и да очаква... Реши да продължи сама. И двете разполагаха с еднаква база данни, оставаше да се види кой бе по-бърз.
Червенокоската караше същата придобита от неподозиращо семейство Души кола из детройтските улици. Нямаше представа какво я караше да поеме насам. Може би инстинктът, който я влечеше към този град. Но бе твърде тромава в това мастилено прикритие, затова изостави колата на импровизиран паркинг и продължи пеша. Гонеше я смътно подозрение, че можеше да попадне в капан, затова се оглеждаше, но го правеше по начин, който да не я превърне в параноичка. Вглеждаше се във витрините уж да види себе си, а реално оглеждаше обстановката на отсрещното платно. Слухът й, макар и в обикновените човешки граници, бе изострен за всяка промяна около нея. Сливаше се с тълпите и единствено очите й я издаваха. Коварна задача бе... Търсеше Душа сред Души. Макар и не същинска Душа, Виктор притежаваше онзи сив ореал, заключен в ирисите си, а тя бе свела поглед, за да прикрие липсата на такъв в своите.
Една рязка промяна в обстановката я изненада и тя неволно вдигна поглед, типичен първичен човешки инстинкт, издавайки се напълно. От главата й просто се изпарихи всички мисли, напомнящи й да остане незабелязана.

Виктор се разхождаше повече от спокойно по улиците, но предвидливо скрил част от лицето си със слънчеви очила. Носеше добре изгладен скъп костюм, който задигна от дома си и постоянно си повтаряше, че няма от какво да се притеснява и вероятността да се случи нещо ужасяващо е нулева. Максимум да му поискаха автограф, ако някой го объркаше с известна личност. Той си беше същинска знаменитост, по известен дори от Брат Пит, който едва ли се бе показвал толкова често по телевизията и новините за три месеца.
Огледа се бавно и внимателно, стараещ се да изглежда възможно най- неподозрителен. Това може би го накара да прояви малко повече близост с една непозната Душа и да поговори с нея, за да заблуди чуждите очи, че става нещо нередно. А една общуваща Душа е прекрасното прикритие, нали така? Дори по- добро от това да си наложи чувал на главата и да се разхожда като кон с капаци, мислейки си точно като някоя птица, че когато си зарови главата, вече никой не го вижда.
Вмъкна се в аптеката и се приведе към аптекарката, шушнейки й нещо сладичко на ушенце- витамини, обезболяващи... все неща, които може би щяха да спомогнат по- леката бременност на Жюстин. С периферното си зрение забеляза подозрително оглеждащата го червенокоса. Извъртя глава съвсем леко към огледалото, от където можеше да я проследи и види.

Защо чувстваше тази вина в най-неподходящия момент? Защо се чувстваше като предател, когато никога не бе обещала да очаква безрезервно?
Амбър забеляза, че бе привлякла вниманието на мъжкия индивид в аптеката и се обърна с гръб към витрината, облягайки гръб върху тухлената колона от едната страна на лекарствения обект. Не трябваше да привлича вниманието му, дори той да го направил. Един лек сблъсък между него и младата жена с делови костюм преди минути бе нищожна причина да го обвини. Въпреки явното й нежелание да поговори с него, което навеждаше Лехейн на мисълта, че жената въобще не го познаваше.
Замисли се и защо Института издирваше Виктор? Наистина защо го правеше? Бе нелогично да се издирват Души, когато се очакваше онази масивна сграда да работи на тяхна страна.
Нямаше логика и Уайт просто избута тези мисли в дъното на съзнанието си. Разговорът между мъжа и аптекарката се оказа кратък и отварянето на вратата я изненада като по тялото й преминаха студени тръпки, подсказващи, че нещо не бе наред. Двамата си размениха един кратък поглед преди непознатия да продължи пътя си надолу по улицата, а тя да остане край аптеката.
Със ситни стъпки Лехейн тръгна след него. Отново вървеше непринудено, оглеждаше се във витрините. Едва се чуваше досега й до паважа сякаш просто летеше по него. Край една задъдена уличка червеноската го хвана за рамото. Поддържаните й нокти се впиха в плата и въпреки крехкото си на пръв поглед тяло, Лехейн успя да го дръпне в полумрака, далеч от хорския поглед.
- Какви цирковe ги разиграваш? - попита остро без да оставя място за полувинчат отговор и стовари другата си длан върху гърдите му, притискайки тялото му към стената.