Denise Aspen

Любовта е като войната – лесно е да я започнеш, но трудно можеш да я спреш.

-Дай ми я!- изрече тя тихо и опря ръце в дървената плоскост на масата, за да се надигне и приближи лице към неговото. Скъсяваше разстоянието за отрицателно време, превръщайки празнината по между им в почти несъществуваща пукнатина.
-Ще можеш ли да си я позволиш Вендета?- винаги така я наричаше. Намираше я за отмъстителна по един много естествен начин.- Можеш ли да плащаш на тази блудница?
-Да й плащам?- сепна се Дениз.- Какво да й плащам? Тя е чувство. Много си сбъркан, да знаеш. Целия ви човешки род е сбъркан.- дланта й се завъртя пред лицето му в един не много приличен „ку-ку” жест. Гривните й се раздрънкаха и издадоха своята феерия. Цели двадесет и една- големи, може би не всички златни, но тежки и красиви. Всяка символизираща по нещо,което Той никога нямаше да разбере. Двадесет и една за двадесет и един рождени дни. Събирани от нея самата. Сякаш напълно подхождащи за шарените й дрехи. Горната- прикриваща бюста й, ала със своите ръкави, стигащи до лактите. Полите й, разкриващи стегнатото коремче, изваяно в толкова вечери на танци... диви, свободолюбиви движения, изразяващи щастие и от малкото материално съществуващо в техния свят.
-Ще й плащаш с прошка, когато съгреши.- не очакваше да й отговори. Не очакваше да има отговор на въпроса й, но Той винаги имаше. Интелектуалец! Прекалено мислещ, по- малко отдаващ. Така го наричаше в ума си, както и наяве, без да знае името му наистина. – Със сълзи щом те нарани... и мълчание пред ужасните й думи. За да е доволна. Тя е блудница.
-Не ти вярвам. - отдръпна се от масата, а тялото й се завъртя заедно с музиката. Мелодията я поемаше и обладаваше материалната и не материалната й същност. Само няколко танцувални крачки й бяха нужни да се доближи до него. – Такава е... защото я мамиш.




Тя променяше реалността. Превръщаше я в нещо много по- красиво. Нереално, но игриво... нежно, истински забавляващо. Както, когато катуна имаше нужда от забавления. Всички се радваха. Мелодията, която чуваха само ушите на присъстващите, завладяваше всяка част от тях. Караше ги да се изправят от местата си, където седяха, докато наблюдаваха игривото й тяло, танцуващо в собствената си приказка от пукащ огън, екзотични аромати, разказващи интересни истории, както и пеещия й глас. Тялото й се извиваше кръшно под звуците на цигулката. Отиваше й да бъде такава... да забавлява. Отиваше й да бъде свободна по свое му. Танцуваща, пееща и създаваща илюзии, достатъчни да запълват ежедневието й, да го превръщат в нещо наистина вълнуващо за всички.
Наблюдаваше я от известно време. Как кръстчето й се извиваше, а раменете раздвижваха по онзи специфичен начин, който показваше цялата прелест на тялото й. Живите й очи се засичаха на няколко пъти с неговите, издаващи развеселението си. Скриваше лице зад дланите си, когато то почервеняваше от този зрителен контакт. Затича се към една от каруците, когато го видя да се изправя, сякаш знаеше, че ще тръгне към нея. От няколко дни идваше все тук, изучаваше я... може би тайно му се искаше да я представи пред света, но можеше ли да улови нейната свободолюбива циганска душа и да я затвори в оковите на светския живот? Малко вероятно.
Дениз се скри зад возилото и се приведе. От нея се виждаха единствено шарените воали на полата й. Заобиколи го щом почти я стигна и се възкачи на коня, поемайки юздите му. Ала вместо да го пришпори веднага, Дениз се наведе напред и целуна врата му, погалвайки го лекичко, а само миг преди ръцете му да я хванат през тънкия кръст, коня запрепуска през полето. Спря жребеца, за да се обърне и да го погледне приканващо. Гонката им й се струваше толкова забавна. Да язди и да го очаква някъде отпред... поне, докато не препречи пътя на Аспен. Изостави животното си и я свали от нейното.
-Вендета, Вендета.
-Дениз! Казах ти, че съм Дениз! - изпищя през смях тъмнокосата, докато стъпваше на земята и се завърташе около него. Объркваше го.
-Не е вярно... ти си моето отмъщение!
-Глупости говориш! Дай да ти гледам на ръка. - дръпна голямата му длан и я изложи пред погледа си. Нежния й, фин пръст проследи няколко черти по нея. А усмивката, която разцъфтяваше така прекрасно изведнъж изчезна, докато сините й очи наблюдаваха много внимателно нещо невидимо за Него. Върна му дланта. Долепи я до гърдите му и отстъпи назад. – Ти няма да ме отведеш. Не ти искам съвременния живот, разбра ли?? – изпищя срещу му и побягна към покорно пасящия кон.
- Дениз? – повика я объркано Той. – Никъде няма да те водя.
-Не ти вярвам! Ти умееш да лъжеш, Интелектуалецо. – коня заотстъпва назад, а после намери пътя си... пътя към катуна, където беше наистина нейния живот... нейните мечти и желания. Нищо повече... нещо напълно нужно, за да бъде щастлива.