[+18] Изоставеният град, девет месеца по-рано

First topic message reminder :

Старото имение вдъхваше някаква сигурност. Старо, старо... Ивон не бе сигурна колко старо беше и дали въобще бе старо, но тя така обичаше да го нарича. От друга страна Сюуел все още не вярваше на хората. Можеше да живее сред тях, но рядко допускаше да бъде забелязана. Опитваше да се слива с масата, да бъде част от тях, дори да не бе. Можеше да го прави. Не бе добра актриса, но знаеше как да крие мислите си, емоциите си. Това поне бе от полза, а и имаше техния бунтарски дух. Може би затова търсачите толкова лесно си вършеха работата... Те имаше нужния нюх за подобна работа. Сами движеха на група в повече случаи и тяхното възпитания Ивон най-лесно съпоставяше с човешкото. Вярно, имаше и разлики, но не толкова забележими. Сигурно затова и така лесно се вписваше в обстановката.
Другото, което бе забелязала сред групата бе липсата на жени. Не че липсваха изцяло и бе сама, но мнозинственото бе от мъжката част. Нямаше и съмнение - все пак с що за водач разполагаха. Намираха се две-три, но те сякаш служеха повече като разнообразие в многообразието, като декорации, като забавление. Но решението си бе тяхно... Бяха такива, за каквито сами се приемаха, а очевидно бяха от по-безволевите и нямаха никакво желание да се доказват като личности. Ивон не им се бъркаше. Бе щастлива, когато никой не я забелязваше или само я подминаваха.
По настоящем всичко живо бе будно, въпреки че наближаваше два часа след полунощ. Поне така показваше едничкия часовник. Всички бяха сгушени във всекидневната. Помещението бе просторно, но при наличието на полулегнали, полузаспали, но все още водещи себе си за напълно работоспособни, персони изглеждаше малко като консерва. Ивон бе решена и този път да не се меси, затова мълчаливо излезе към коридора. В стаята чувстваше как се задушава и липсата на чист въздух бе осезаема. Бе решена да си легне по-рано дори да трябваше още дълго време да стои на тъмно и да гледа тавана. В крайна сметка и в двата случая нямаше да прави нещо съществено, но тогава Роуд й препречи пътя. На лицето му се бе разляла широка усмивка, подсказваща, че ако не друго, то поне бе дръпнал една удовлетворителна дрямка. Босите му крака шляпаха безгрижно по дървената основа на пода, а от кръста нагоре също се забелязваше липсата на дрехи.
- Искам да мина. И също така нали осъзнаваш, че си полугол? - попита Сюуел, въпреки че не бе нещо необичайно за юлските дни да видиш човек с доста по-оскъдно облекло, но бе ясно, че Роуд не го правеше под въздействието на жегата, а по-скоро целеше нещо друго. Едва тогава за пръв път й се чу гласа за последните седмица и половина. Надяваше, че не бяха забравили, че може и да говори.

//пак и се отплеснах в ненужни описания, и стана бозаво, но все тая ;д

Тих звук, наподобяващ котешкото мъркане, се сподави някъде в гърлото й, щом Ивон отказа да покаже каквато и да било слабост пред Роуд. Лека самодоволна усмивка отново си извоюва място върху устните й.
- Постарай се повече, Роуд... Така няма да си получиш дори едно денонощие. - подразни го Сюуел. Инстинктите й леко се пробуждаха, докато мислите вече отказваха да я слушат. Устните й докоснаха неговите в една мимолетна целувка. Внезапно това действие бе загубило каквато и да било стойност, освен ако не служеше като опит за прекъсване на ненужен разговор, какъвто в момента липсваше.
Едната й ръка се плъзна по кожата му без цел или причина, но бе факт, че дори нещо толкова несъществено бе повод Роуд се реагира по някакъв начин.
- Но пък едва ли си очаквал да реагирам така. - добави Ивон, отново отделяйки се от него и връщайки се към другата половинка от леглото. Въпреки това краката й послушно се обвиха около кръста му, щом Роуд опита отново да я придърпа към себе си. Колко ли време можепе да го разигра по подобен начин, наподобявайки гонитбата на котка и мишка? Да, харесваше й да бъде мишката и вечно да се изплъзва, докато имаше възможност. Но още повече харесваше новия си план, за който с усилие се наложи да се надигне до седнало положение, надигайки и Роуд, който отново бе опитал поне малко да ограничи движенията й. Едно глухо "туп" означи съвместното им падане върху килима по вина на Ивон.

//мда.. пак стана ужасно и идеите ми убягват, но.. май няма "но".

-Ще натъртиш старите ми кости, Сюуел.- изохка шеговито Роуд, макар че не можеше да отрече, че срещата на дупето му със земята беше особено приятен.- После ще ти се наложи да ме гледаш и да ми угаждаш дълго дълго време.
Зацелува врата й, местейки се нагоре към устните. Наслаждаваше се на всеки милиметър мека и прекалено прекрасна кожа за тези времена, чувстваше я неустоима, а аромата й го възбуждаше допълнително. Притисна я до рамката на леглото, осигурявайки си почти напълен достъп до тялото й без отново да й оставя място за движения, поне не достатъчно. Харесваше му да я притежава, макар Ивон своенравно да не му позволяваше подобни неща и с всяко едно от действията си да му показваше, че най- малко е принадлежност на Роуд.
Ръката му нежно обви врата й, проправяйки си път през косата й, докато не напипа нещо. Лека черта, неравност върху кожата й, едва забележима и осезаема, но все пак я имаше. Ръбчетата бяха почти гладки и леко издадени, една идеално права черта, сякаш направена по наложителност, не нарочно и не за прикритие. През главата му минаха няколко мисли наведнъж и нито една от тях не беше добра. В същият този миг, Роуд стисна врата й, извъртя главата й на една страна и впи гневния си поглед в нея.
-Предателка!- прошепна едва едва той.
Най- малко бе очаквал от нея да се окаже Душа.

- Не се прави на изненадан, Роуд. - процеди през зъби Ивон, когато успя поне малко да надвие болката. Роуд трябваше да знае, че й причинява точно това и то по не особено приятен начин. Сюуел очакваше отдавна той да бе заподозрял нещо. Беше наблюдателен за разлика от останалите, въпреки че бе по-разсеян от тях. Или пък тя бе прекалено добра в прикритието си, че бе заблудила дори него.
Внезапно ноктите й се забиха в ръката му. Не можеше да нанесе много вреда, но можеше поне малко да отслаби хватката му. Можеше да бъде Душа, но това не означаваше, че можеше да живее дълго без въздух. Сама не харесваше този факт, но сега бе едва ли не човек, така че трябваше да се съобразява с тези детайли.
- Бедният Роуд е пуснал в лагера си една Душа. Дали не е време и останалите да научат колко заблуден е водачът им? - прошепна Ивон, когато се почувства свободна от ръката му и онази притъпена болка започваше бавно да отшумява. Безучастната й до момента ръка се спусна по гърдите му към рамото, където спря и го дръпна към нея. Другата все още държеше ръката му за повече сигурност. Устните й жадно се впиха в неговите, а по-късно за кой ли път зашариха по тялото му. Нямаше намерението да обяснява какво правеше тук, в лагера. И без това едва ли някой би повярвал на повече й думи, а и повече желаеше да усеща Роуд близо до себе си, отколкото да водят разговор относно Души и Бегълци, каквито слушаше през повече време от престоя си тук. Вероятно затова не каза и нищо повече.

Роуд изпита онзи инстинкт да я удуши или в най- добрия случай да я разкъса на парчета. Но цялото му същество желаеше друго и смяташе да направи нещо в пълен разрез с първичното желание за оцеляване. В крайна сметка... ако тя искаше да ги предаде, беше имала повече от година- година и половина да ги издаде подобаващо бързо и да се простят със свободния си начин на живот отдавна. Най- малкото, щяха да ги затворят някъде, за да ги изследват като морски свинчета с анемия, каквито всъщност не бяха. За щастие, още никой не беше пострадал от радиацията, но никога не беше късно да станат за пълен резил, заради иначе безопасното му решение да останат в изоставения град.
-Ти си същински плод на греха, Ивон.- процеди през зъби Роуд.- И за двама ни е по- добре дда си държиш езика зад зъбите.
Ръцете му се вкопчиха в бедрата й грубо, стискайки нежната й плът, за да я придърпа възможно най- много към себе си. Отново я притисна към рамката на леглото, където не можеше да се измъкне по никакъв начин. Искаше да я направи своя, ето това избра пред горе посочените, които щяха да завършат наистина кърваво, като се имаше предвид мислите му. Накара краката й да се разтворят пред него, прониквайки грубо в дълбините й, докато целуваше врата й със същия нюх на хищник.

Ивон знаеше това, но бе толкова хубаво да го чуе от него. Някак си я караше да се чувства като онази заветна библейска ябълка, която се бе запечатала в хорските езици сякаш бе единствена по рода си и не бяха виждали още поне дозина нейни посестрими. Тих стон, който Сюуел се опита да прикрие, се изтръгна от устните й, където се очакваше да бъде самодоволната усмивка от думите на Роуд, но тя така и не бе стигнала до крайната си цел. Първото доказателство, че бе още по-доволна от действията му, отколкото то думите, които вече можеха успешно да загубят своята стойност. Миг по-късно потрепна, отдавайки се още повече на приятното чувство, което я завладя. Може би все пак хората имаха някакви плюсове. Знаеше, че това може да бъде просто примамка, за да забрави, че Роуд би могъл да я убие без да му мигне окото, затова запази инстинктите си за самосъхранение готови за защита. Само за всеки случай.
- Мога да направя това. - прошепна Ивон близо до ухото му, докато влажната диря по врата му все още гореше от предишната топлина на устните й. Все пак го правеше от близо година и повече. А и групичката на Роуд засега не й бе направила чак толкова лошо впечатление, че да ги приеме като потенциална опастност за всички. Не само Души, но и хора...
Близостта им й се стори недостатъчна затова обви крака около кръста му, приближавайки се максимално до тялото му. Нещо диво се бе зародило внезапно в нея. Целуваше жадно, но често оставяше и бледи следи от зъби. Чувството също бе някак необяснимо сякаш някой току-що бе запалил огън в нея, заплашващ да я изгори жива.

Това бяха миговете, за които Роуд живееше последно време- да се отдаде на напълно животинското в себе си и да му обърне подобаващо внимание изцяло. Както щеше да направи и сега. Ивон представляваше цяла атомна централа в ръцете му или поне така я усещаше. Начина, по който се движеше го побъркваше достатъчно, за да се разсея тотално и да забрави, че Сюуел е потенциална опастност за него и за целия легион градски момченца и момиченца, калени в най- жестоките условия, но и достатъчно несъблюдателни и внимателни, за да попаднат в клопката на един единствен Търсач с чара и сексапила на самата Ивон. Тя беше именно тази, която успя да заблуди Роуд до последно... може би.
Всичко опираше до въпросното словосъчетание, за каквото и да ставаше въпрос в днешно време, но в момента всичко опираше предимно до страст. Впи устните си в нейните, докато забавяше темпото на тласъците си. Целта му бе да я подразни, макар така да дразнеше най- вече себе си. Ах, колко много я желаеше, а бавните движения го караха да се чувства сякаш измъчен, сякаш не я притежаваше изцяло. Но навлизаше дълбоко в нея, до край, сякаш искаше да издълбае още повече, но уви, нямаше на къде. Ръцете му стиснаха дупето й силно. Беше наистина хубаво усещане да бъде в нея и не можеше да го замени за някой друг момент. Захапа долната й устна, карайки я да почервенее съвсем умишлено и я подръпна лекичко.
-Не мисля, че ще те пусна да си идеш, независимо, че си Душа.- изръмжа Роуд и притисна гърдите й към своите.

- А аз не мисля да си тръгвам, Роуд. - закани се Ивон, готова да изпълни тази закана независимо от всичко. Нямаше значение дали това просто едно леко увлечение или Роуд щеше да пожелае повече, тя нямаше да си тръгне. В група бе по-защитена, отколкото ако бе сама в средата на нищото.
- Дори да ме изгониш, пак няма да отървеш от мен. - прошепна в заключение Сюуел близо до ухото му миг преди съвсем леко да впие зъби в меката кожа на врата му. Това си го бе заслужил с опита си да я подразни, но тя никога нямаше да си признае колко я влудяваше това. Дори се учудваше как все още не се бе издала. Приемаше всичко като същински герой без да издава нито звук, въпреки че вероятно това се дължеше на повече моменти, в които устните й бяха заети с нещо напълно странично. Също като в този момент, когато приемаха нова експедиция по тялото на Роуд сякаш все още имаше някаква частица, която бе останала непозната, но Ивон се съмняваше в това. За толкова кратко време го без изучила като азбуката, но не пропусна да се размърда, за да поскаже, че това темпо успешно я дразнеше.

Роуд изръмжа през зъби, когато усети потрепването на тялото й. Харесваше му да я усеща такава- притихнала, сякаш опитваща се да играе против него, но все пак тялото й подсказваше, че Роуд има някакъв напредък в дразненията към нея. Задвижи таза си по- бързо с обиграни движения на истински любовник. Ръцете му галеха гърдите и гърба й малко по- грубо от нужното, но, ако не бооли няма да бъде да бъде достатъчно добър секс, нали?
Ивон сякаш държеше света му в ръцете си и го караше да я желае още повече от преди, достатъчно, че да й даде това, което искаше, стига да я направи доволна. Зацелува врата й нежно, усещайки лекото настръхване на меката й кожа. Направи редичка от целувки до устните й, в които впи своите жадни за спираща дъха целувка.
Езика му се напъха между устните й, подканвайки нейния да затанцува с неговия. Ръцете му обгърнаха лицето й, за да го приближат максимално към това на Роуд в най- страстната целувка.
Отдели за секунди устните си от нейните, за да изрече едва едва:
-Ще направя всичко за теб.