Магазин за дрехи.

Виктор не пусна ръката на Мадлен нита за секунди, какато и не сваляше усмивката от лицето си, поздравявайки всички Души, които срещнаха, а това си бяха близо двадесет "здравей" за около десет- петнайсет минути. Не смяташе да я води в същинския център на града, винаги го беше мислел за адски шумно, дори и във времето на Душите, място с прекалено много посетители, за да получи онова уединение, от което се нуждаеше. Ето затова нямаше да навлизат съвсем натам, а щяха да обиколят няколко квртални магазина, но Карпович вече беше избрал един и той беше точния за случая. Виктор вярваше, че ще намерят възможно най- подходящите дрехи за случая, не много цветни, за да се вписват с вкусовете на Мадлен и не много еднотипни, за да мине за Душа.
Доведе Мадлен до сами магазина и я накара да влезе вътре, направлявайки я с ръка на гърба, галейки лекичко кожата по врата й, толкова нежна и мекичка, макар условията в които сигурно е живяла, както и самият Карпович преди да го заловят и да Имплантират вече мъртвата Душа в него. Кофти тръпка, ама не съжаляваше за надмощието си над нея.
-Предположих, че не си падаш по многоцветни дрехи, затова съм ти подбрал, предполагам, точното място.- заговори й на ушенце Виктор, крачейки зад нея.- Добро утро!- поздрави той продавачката, когато минаха по край нея.

Магазинът не бе нищо особено, но се радвах, че не е в центъра на града и не бяхме във вихъра на всичко. Не понасях шумотевицата и голямата сбирщина от хора...в този случай Души. Продължих да следвам Виктор плътно, забелязвайки широката усмивка изписала на устните му. Настроенията му се променяха наистина бързо. Поздравих лъчезарната продавачка и очите веднага зашариха по щандовете с дрехи. Карпович бе прав-бяха точно по вкуса ми. Ярките цветове липсваха, но нямаше и еднотипни, семпли дрехи, което напълно ме устройваше. Разгледах набързо купчината от друхи и грабнах най-ежедневните и незабележими дрехи-тенска и дънки до коляното. Бързо се ориентирах къде е съблекалнята и след няколко проби успях да постигна що-годе добър резултат. Свалих пердето и театрално се представих на Виктор с новите си добивки. Тениската бе бледорозова, с някакви надписи, неразчетими, но вършещи работа, а три-четвъртите дънки идеално ми пасваха.
-Е, май ти се замая погледа като ме видя, а?-подкачих го шеговито.Вече бях убедена, че имах по-голям шанс да се впиша в обстановката.

-Ти се смей, ама май наистина е така.- каза Виктор и преглътна, подърпвайки якичката на тениската си, сякаш тя можеше да го задуши ей така от самосебе си, но всъщност това беше някакъв несъзнателен навик, извършван всеки път в компанията на подобна гледка, която не беше никак добре за бистротата на ума му. Беше просто! Той обожаваше красивите жени, Мадлен беше красива, а като прибавим към това и неосъзнатото му увлечение по нея, можехме да заключим, че в момента тя беше именно такава замъгляваща разсъдъка гледка и за миг му се прииска да се напъха в съблекалнята при нея и да я обладае по един много страстен начин, но Душите не правеха така и доста щяха да си изпатят, ако пристъпеше към такива действия, пък и не можеше да натиска Мадлен за подобни неща, ако тя не искаше, така че запази пълно благоприличие и разтърси главата си, за да изгони тези мисли, които го караха да изпада в чиста еуфория.
-Уцелила си комбинацията.- похвали я Карпович и кимна към купчината дрехи, които беше оставила на страни.- Да вземем и тези? Или да ги върна на касата?

-Върни ги. Мисля, че засега не са ни нужни-усмихнах се леко. Не исках да създавам допълнителни грижи и главоболия на Виктор, но той като че ли приемеше всичко изключително добре и палавата му усмивка отново огря лицето му. Чувствах се добре в компанията му, което бе ново за мен, защото като вълк единак обикалях мрачните улици на Тусон и рядко се заадържах с компания. Не обичах чуждото присъствие, което в много случаи ми се натрапваше по един много досаден начин.
Излязох от съблекалнята, хвърляйки последен поглед на новата си визия, която ми харесваше, но и леко ме плашеше. Очите ми бяха като на Душа, дрехите ми също и се боях постепенно самата аз да не се превърна в една такава. Последвах Виктор до касата и след като оправихме сметката и парите, изязохме навън. Беше хубаво да поема нова глътка чист въздух. Обърнах се към Карпович, който също се бе заблеял нанякъде. Несъзнателно се усмихнах и хванах ръката му. Беше хубаво да сме заедно, по някаква необяснима за мен причина.

Виктор стисна ръката й лекичко между пръстите си, големи като кебабчета. Хареса му да усети топлината на дланта й, намираща се в неговата. Беше толкова хубаво, че не му се искаше да я пуска. Така облечена и изглеждаща определено привличаше доста повече погледи, но не поради предишната причина, че беше нетипично изглеждаща, а поради прекрасността си. Привличаше всички, включително и неговия, докато я повеждаше към един квартален ресторант, който бе сметнал за напълно подходящ за случая. Беше сигурен, че няма да им откажат в никакъв случай закуска, така че беше щастлив от положението си в момента.
-Да знаеш, Душите не правят кататрофи, но по край теб може и да направят.- засмя се Виктор, докато пресичаха една по- натоварена уличка, а той помахваше благодарствено на Душите, че са спрели, макар липсата на пешеходна пътека.
После се извърна отново към нея, усетил колко трудно му е да не я гледа и да внимава в каквото и да било друго.

Прохладен пролетен зефир разтриваше нежно слепоочията й, разрошваше косите й и принуждаваше кожата й да настръхва трепетливо през дрехите, което както я караше да се чувства прекрасно, така и я сковаваше на моменти. Вътрешно обаче се водеше дяволита борба за надмощие... Тимира не можеше да си позволи тялото да се залюби с някого, когото не харесва, докато Жанет нямаше намерение да отстъпва мястото си точно в този момент, когато предпочиташе да мисли сама. Какво ставаше? Хармония? Симбиоза? Едно цяло? Какво ставаше?! Вътрешно, нейната собствена душа, а не Тимира, някак странно трептеше, явно предусещаше горчивия вкус на прелюдията на "злото" . Какво беше зло? Какво беше добро? Понятия, пльоснати от някой много умен човек, с цел да характеризира нещо-си. Сахара през целия път от дома си, до магазина, не само че се "биеше" с извънземното, но и размишляваше над всичко случващо се с живота й. Е не беше ли една огромна мешавица от случки, при това не толкова скучни...даже никак? Когато пристигна там, изпита ужасна празнота, която се разстилаше в душата й, помиташе като вихрушка съзнанието й и изпразваше главата й от глупости, каквито дори в момента искаха да замъглят чистия й мозък. (хаха)
Подпря се на близкия стълб и след минута-две се засмя доста странно - със саркастични нотки, недоволни-също и някак много-малко учудено изражение. Това някаква шега ли трябваше да бъде?
"Е, погледни от хубавата страна на лопатата. Направихме си хубава разходка, ей сега ще видим залеза и ще се приберем с някоя нова дрешка! Хи хи."

И точно тогава се появи той, с леко несигурното клатушкане и пристъпване към нея. Какво му ставаше? Да не би да му бяха размътили мозъка с нещо? Определено виждаше много по-различен човек от предишната им среща, когато й се стори доста наперен, самоуверен и нахакан мъж, нямащ ни най-малки проблеми с хората като цяло, а още повече с жените.
Жанет се усмихна хладно на мъжа и протегна ръка към тялото му, за да се здрависат. Ако трябва да бъдем честни, тя също се чувстваше някак неловко в момента и не знаеше как да реагира. Да се израдва? Да си стои ид а наблюдава спокойно? Да се натъжи? Какво!
- Здравей, Уишмастър. - кратко и ясно изрече тя, присвивайки много леко очите си и добавяйки леко хапливи нотки в израза си.
Войната продължаваше да се води безспирно у тялото, а умът се клатушкаше между два полюса, но когато и двете се почувстваха изтощени, сякаш стояха и наблюдаваха действията на Марк Пиер. - Искаше да видиш дали съм добре и толкова? Добре съм, скъпи. - някак невярващо поде, само за това ли я бе извикал? За да види, че е добре, а после да си хване пътя и потегли на някъде? Тя осъзнаваше, че живота му е страшно труден и фактът, че бе дошъл тук, подсказваше много, но ... беше ли взел толкова лекомислено решение, само заради нея? Наивно и егоцентрично ли бе да смята така? Да, подобно всяко живо същество, малка част от тялото й имаше нужда да чуе точно това, друга обаче веднага би се отдръпнала парливо при подобно изречение...

Продължи да го наблюдава със същия поглед, дори когато той й разкри напълно грешния начин, по който бе схванал поведението й. Да й досажда? Щеше ли да се отзове на 'молбата' му веднага, ако й досаждаше? Щеше ли да си хаби времето в празни приказки? Щеше ли да трепне при вероятната мисъл за среща с Ч О В Е К?!
А накрая той, в стил недосегаем красавец, сякаш изрече последните си думи към нея, разранявайки стара рана и в същото време подсказвайки, че и нещо у него също е било "повредено" за миг. Огледа се наоколо и нямаше как да не види множеството души, разхождащи се спокойно, вяло, някак умряло дори, по сумрачните улици на Тусон... Само един поглед бе достатъчен, за да заловят това същество, което се оказа, не че създава хаос в чуждата душа, а е самият хаос. Ха ха! Бръкна в чантата, която носеше през рамо и оттам извади слънчеви очила - леко женски, но нямаше значение, на такъв красавец и женски очила щяха да му паснат идеално.
Приближи се внимателно към него и докато слагаше очилата и ги нагласяше на физиономията му, върховете на устните им едва-едва се закачаха и вкусваха чуждото дихание... Смесваха го... и напомняха на някога отминали страстни милувки, така отвращаващи и в същото време подпалващи греховни желания у пясъчната девойка... /пояснение: отвращаваха, защото показват, според нея, колко слаби могат да бъдат човешките същества и колко податливи са на похотта и като цяло греха/
В следващия миг обаче зъбите й се впиха в долната му устна, а след това я засмукаха леко, ала болезнено.
- Глупец ли си? Щях ли да дойда тук, ако те мислех за досадник? Сериозно ли смяташ, че съм жена-мазохист в това отношение? Не, скъпи... - плътните устни попиха малката рана върху чуждите, а секунди по-късно се извиха в чаровна, топла усмивка, подхранваща погрешни илюзии за любов и плам, каквито нашата героиня (си мислеше че ) не можеше да даде. - Иначе много мило от твоя страна. - засмя се звънливо и направи крачка назад от тялото му, хващайки ръката му за китката. - Имаш ли друга работа сега? Ако нямаш ти предлагам да прекараме един незабравим остатък от вечерта заедно. - гласът бе коренно различен. А пламъкът... е, да кажем, че кубчето лед бе започнало да се топи в сините морета на очите й, но горещия пламък тепърва предстоеше да се яви и покаже на събеседника цялото си могъщо очарование.

Искам да има изгрев яркочервен,
като рана,
която никога не боли.
Искам да играя с децата
на война,
в която никой никого не убива.
Искам да бъда вечна и голяма
като Родина
обичана до смърт и цял живот
единствена!

- Мнооого - разроши косите му и се отрдъпна за миг, смъквайки небрежната усмивка от устните си.
Защо го правеше? На какво се дължеше всичко това? Погледът й изследваше неговия някак подозрително и не защото се съмняваше в "закрилата" му, не... а защото не разбираше необходимостта му да направи този жест за нея. Той поставяше не нея, а себе си пред риск... Не беше ли лекомислена постъпка?
'А, сега вече разбрах, че искаш да ме дадеш на кучетата. Виж го бе, виж го! Иска да ти размъти главата, а след това да те вземат там, при човеците, да те изследват като някое извънземно имало злощастната съдба да катастрофира на планетата земя и да бъде скрито от американците! Моля ти се, внимавай!!! Ще искат да изучават именно нас'. - обади се Тимира в главата й, при което предизвика ново съмнение, вече породено и към него самия.
Виждате ли какво нещо са предположенията, драги съфорумници? До такава степен могат да объркат нещата, когато са свързани с точно тези взаимоотношения между мъжа и жената, а и като цяло, че да те накарат да подминеш сродна душа, заради безпочвени зли мисли... Не можеше да позволи именно те да нарушат спокойствието й, но поемайки риска, не го ли правеше отново?
- Едва ли хората там биха се радвали да видят имплантирано животно... А и до колкото знам, не сте ни големи фенове. - смигна му закачливо и погали нежно с палец ръката му.
Усети как сърцето й гърми силно в гръдния кош. Искаше да го направи и в същото време изтръпваше при мисълта... Той й се бе доверил,да, но как можеше да знае, че не е част от някой пъклен план? По принцип, подобни мисли се появяваха в главата на хората най-вече ако те бяха способни на същото... изли гледаха много филми... или просто бяха изпатили, ала тя се опитваше да прецени всяка ситуация, а предубежденията се оказваха повече от нормалното.
Остави тази бомба в главата си включена и се заслуша в тиктакащия часовник, отброяващ последните й мигове на Земята...
- Не е ли странно, скъпи мой, това, че ми доверяваш толкова лични неща, без дори да ме познаваш? Каква е причината? Каква е причината да ме търсиш само след една среща и да поставяш живота си за пореден път под опасност? - гласът й бе тих и треперещ от време на време, подсказващ колко ясно осъзнава възможността една от двете страни да пострада жестоко. С разликата, че нея не я интересуваше особено дали ще бъде жива или нея... Той обаче имаше 'дълг', както се бе изразил, към хора.
Повдигна леко ръцете им, които стояха сплетени една в друга и целуна чувствено дланта на Марк.
- Не се влюбвай, недей...

"...ние двамата колко дълго
бяхме заблудени...

Ти ми каза: Обичам природата.
Ти ми каза: Копнея за природата.
Ти ми каза: Води ме в природата!
Господи,
какво не бих дал,
за да бъда с природата вечно?
А то значи-
да бъда със тебе.
Аз извора чист обожавам-
водата бълбукаща влюбено.
Аз тревицата мека прегръщам,
целувам й устните-тичники.
Аз бягам след облака сребъден,
сълзите му в длани събирам...
Ние сме всичко със тебе
Две птици в гората сме с тебе.
Глухарчета две.
И снежинки..."

Да,
ние сме всичко със тебе-
земя, зажадняла за семе
и страстен вик на елени.
Ние сме всичко със тебе.

Беше влюбен! Знаеше си! Погледна го с тъга в очите и все пак се усмихна на обясненията му. Щеше да рискува, подобно него, само че... Щеше да отиде до там!? Как ли го бе премислил? В главата й се завиха още няколко въпроса, които Тимира отхвърли отвратено.
- Как успя да изградиш пълно доверие от тази единствена среща... - много тихо попита, като на всяка една дума докосваше по някоя част от лицето му с рубинените си устни.
Отдръпна се рязко и се подсмихна някак шеговито. В тези дрехи?! ПОне да беше облякла нещо по-различно... приличаше на ученичка в прогимназията.
- Ти водиш. - предполагаше, че градът не се намира толкова близо...или грешеше? Едва ли щеше да тръгне на път по това време, ако се пътуваше с дни, например...
Слънцето вече бе залязло и нощното небе предстоеше да бъде украсено от прекрасните златисти оттенъци, даряващи магическо сияние на земята.

Събу чехлите си и седна горе-долу в поза лотус на седалката, след като се закопча с колана, разбира се.
- В чантата имам кроасани...два и три сандвича с бутилка минерална вода. - прегледа провизиите и кимна разсеяно.
Как не ги бе изяла в гората - не знаеше, единственото положително сега бе, че щяха да бъдат унищожени по-късно и имаше полза от тях.
Потърка с една длан бузата си, щом колата потегли и се загледа с интерес в шофьора - интелигентен, строен, привлекателен по общите стандарти мъж, излъчващ магнетизъм и сексапил... 'Какво можеше да иска една жена повече?' В главата й обаче продължаваше да жужи една пчела, принуждаваща я да не се доверява напълно, което отхвърляше неговото твърдение за 100% доверие. Вярно, че бе до избор, но тя винаги предпочиташе да действа отбранително и предпазливо, пред другото, защото явно за разлика от него, не обичаше да поема риск, ако щетите в нея щяха да бъдат умопомрачителни при загуба.
- Не знам нищичко за теб, но въпреки това пътуваме заедно. - каза го някак невярващо и готова да се разсмее. - Освен, че си измамник човек, който краде коли от Тусон и си пада по бели денс-а, нещо друго, хм? - ооо, направо мед капеше по сърцето й, а една дяволита усмивка се подаваше по краищата, замаскирвайки често сериозната физиономия в по-раздвижена и весела такава.
В същото време следеше с поглед пътя, всяко място, откъдето минаваха и го запаметяваше в мозъка си...несъзнателно.

//Не е редактирано, за което се извинявам х.х