Хотел "Ред"

by **Алекзандър Лесбърн.** Пет Мар 02, 2012 10:08 pm

Идеално и безопасно място за самотните души, минаващи на бързо през града или оставащи за по- дълго време в него.

by **Марк Пиер** Вто Май 01, 2012 8:48 am

Точно да й отговори с някой шеговита закачка на сериозните думи ... нямаше да отрича, това би го накарало да изглежда като идиот и още по-виновен от колкото е, но нямаше и да потвърди заключенията й ... просто щеше да остави обвиненията да висят във въздуха... нека всеки сам си прави изводите, не бе той човека, който да ги опровергава или потвърждава ... та точно докато усмивката му се наместваше на лицето и ръцете му отново тръгваха на обиколка по сладострастното й тяло и тя скочи. Изглеждаше като изплашено малко дете, толкова сладка и толкова стресната ... Боже господи, тя не беше ли виждала дъжд ... Смеха сам излезе от гърлото му, докато той ставаше и си сваляше сакото, наметна го на главата й и я загърна почти нежно, хвана я през кърста и я повдигна, бе лека ... нямаше да му коства никакво усилие да я пренесе под някой навес ... или по-добре ... сети се че видя доста бляскав хотел надолу по улицата, докато обикаляше. За тази цел обаче щяха да му трябва кредитен чип на Душа ... със свободната си ръка грабна забравената й раница до стола, надяваше се вътре да откри каквото му беше нужно. Затича се с нея на ръце ... не знаеше дали ще има градушка, но определено се очертаваше порой.
- Спокойно, сладка ми Жанет - шептеше на ухото й - това е само дъжд, вода, не може да те нарани - устните му се движеха толкова близо до нея, че докосваха кожата й, усещаше уханието й, цитрос премесен с нещо екзотично, не можеше да определи точно какво - няма да се разтопиш, спокойно, аз ще се погрижа за теб - обещанието му звучеше правдоподобно и сигурно. Тона му бе омекнал, нямаше и помен от арогантността или надменността от преди минути ...
За по малко от десет минути и вече бяха във фоайето на хотела. Уисшмастър се справи изключително бързо с Душата-рецепциониска и ето че внесе сладката Жанет в една топла и уютна стая. Остави я да стъпи на краката и се усмихна мило.
- По-добре е да си вземеш топъл душ, чел съм че телата имат лошия навик да хващат настинка - намигна й някак заговорнически и се усмихна - обещавам да не влизам в банята докато си там, можеш да заключиш за по голяма сигурност - с тези думи се стовари в едно от креслата и се загледа в бушуващата буря отвън.

by **Сахара** Вто Май 01, 2012 9:09 am

Всичко стана тооооооолкова бързо, че докато се обърне, и вече се намираха в хотел. А кой му бе казал, че тя искаше да ходи в хотел?! И още по-малко с него?! Опитът да се отскубне от грамадните му ръце обаче бе жалък и стъпи на крака едва щом стигнаха в сградата.
- Мерси много! - троснато каза, това щяха да са пари на вятъра след като можеха да изчакат в някое заведение пороя да спре, но не... господин Перверзник бе много по-настоятелен!
Да се успокояла, нямало да се разтопи?! Той щял да я пази?! По-скоро щеше да отиде при дивите мечки да я пазят, отколкото той! Не знаеше за Марк, но нейната ръка бе обвита със сини кръгове, образувани от постоянното дърпане и стискане на китката.
Щом влязоха в стаята, тя придърпа чантата в скута си, което е направи да изглежда доста по-малка, прикривайки половината й тяло и седна в другия край на огромната стая, поглеждайки го недоволно. Петък тринайсти ли?! Вече нямаше да помага на никой, който не се нуждаеше от помощта й, или не я бе искал! ЗАРЕЧЕ С В главата си и взе една хавлия, с която се уви, оставяйки сакото му прилежно сгънато на близкия фотьойл.
В следващия миг обаче пороят премина в градушка и наистина късовете лед наподобяваха големи орехи и се тряскаха с огромна сила в стъклата.
- Имам чувството, че прозорците ще се счупят! - направо шашната се изказа, забравила мислите, струящи в главата й преди по-малко от половин минута. Огромна светкавица лумна в тъмното небе, а едновременно с това ожесточените трясъци не спираха. Друго обаче спря... и не беше нито треперенето от студ и страх на Тимира в съзнанието на Сахара, нито недоволството й към ситуацията. Беше ТОКЪТ! Спря! И не само в хотела, а в близките сгради също! Всичко наоколо стана мрачно, толкова тъмно, че размахвайки ръка пред себе си, не можеше да я види.
"ТЪМНООООООООО! Поне сега сме защитени! Хи хи хи! - помисли си тимира за другия обект в стаята"
След около пет минути им донесоха свещ ,с която да осветяват стаята и се извиниха за случилото се, но не у тях бил проблема.
Издърпа свещта и я сложи в средата на стаята, където имаше стъклена маса, как стигна до там обаче - само тя си знае.

by **Марк Пиер** Вто Май 01, 2012 9:38 am

Марк я наблюдаваше с любопитство през цялото време, докато спря тока де ... това вече развали гледката и забавлението му... Наистина, отдавна не бе срещал жена, която да му се стори толкова интересна. Толкова страстна и толкова невинна едновременно, толкова зла и толкова добродушна и промените я завладяваха за секунди. Леле а Психолозите бяха изследвали него ... а тя бе такъв извор на патологичност и маниакално състояние. Усмихна се. Тъмнината не му пречеше, при бунтарите често липсваше светлина ... и като се имаше предвид, че криейки се не само от Търсачите, а и от радиационния облак, който се стелеше над града им, те живееха предимно под земята, то зрението му бе привикнало към тъмнината, може и да не виждаше се всичко, но определено можеше да се движи без да се блъска в мебелите, като нея ... Смя се на глас, докато наблюдаваше тъмния й силует, как отива до вратата, когато служителя бе почукал, за да донесе свещта. Не стана да й помогне, познаваше езика на тялото ... особено този на жените, цялото й държание говореше, че се страхува от него ... да не би да мислеше, че ще я изнасили... господи, тя нямаше ни най-малка престава за него.
Бледата светлина на малката свещ не можеше да освети цялата стая и той попадаше в една от най тъмните части. Можеше да си стой тук и да не се приближава към нея, така тя щеше да си възвърне спокойствието или поне той се надяваше на това.
- Нощ на свещи, колко романтично ... - гласа му бе спокоен, но бе белязан от смях, лек като пролетен полъх - бих ти препоръчал, ако нямаш желание за топъл душ, поне да съблечеш мокрите си дрехи, сигурен съм че в банята има халати - тя стоеше все още до мъждукащата светлина на свещта, така че той съвсем ясно видя, как тялото й се свива при тези му думи и бързо добави - наистина, не е заради възможността да те видя гола, макар че това би било прекрасна гледка лично за мен -смеха пак си поправи път в спокойния му тон - ако искаш ще ти се закълна, че няма да те докосвам ... така де вече ми нанесе достатъчно физически поражения, за да се пробвам отново - разтърка нервно опаковато на ръката си, салфетката се бе намокрила и паднала и сега там се откриваха доста дълбоки драскотини, поне вече не кървяха ...

Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой - да те прикове към кръста.

by **Сахара** Вто Май 01, 2012 10:39 am

Това, че Тимира се страхуваше, не означаваше, че Сахара се бои от него. Не. Едно е да се боиш от самия човек и съвсем друго от предполагаемите му действия спрямо теб в една единствена ситуация. Когато пламъкът на свещта огряваше поне малко стаята и й позволяваше да вижда поне от части стъпките си, се поотпусна и въздъхна някак облекчено. Цялата скованост от присъствието на мъжа се изпари и Жанет кимна замислено.
- Отивам. Дали ще ме видиш гола или не - няма голямо значение. - изричаше, докато вървеше с неосъзнатата си грациозност (да, тя не осъзнаваше понякога, че тялото й говори нещо, което тя дори не подозира, това не я ли правеше лош психолог? не беше забелязала нещо толкова очевидно!) Влезе в банята и събличайки мокрите дрехи, уви тялото си с кърпа - единственото нещо ,с което разполагаше тази баня. Дълга и бяла, която успя да скрие тялото на героинята ни до коленете.
След около пет минути се върна при мъжа и седна на леглото, разклащайки краката си. Беше гладна, и изморена, и мокра, и на всичкото отгоре в една стая с мъж, който не познава, където е студено и няма ток! Засмя се на глас, щом осъзна случващото се, което можеш еда предизвика странен поглед от негова страна, но само защото не знаеше какво се върти в главата й като мисъл.
- Гладна съм. Все ще има нещо сухо останало при готвачите. - подскочи от леглото и го сграбчи за ръката. Хладните, сини очи, сега излъчващи непозната мекота, се спряха върху неговите и сякаш го принуждаваха да я придружи, защото сама по стълбите (като се има на предвид, че не са на първите етажи, тъмно като в рог е, а асансьора не работи) щеше да си бъде фатално за живота на тялото. - Ела с мен. - нежните й длани погалиха наранената му кожа, а самото докосване бе неописуемо! Пробуждаше трепет, в същото време множество въпроси, дали не беше луда? Това можеше да обясни рязката смяна на поведение, но въпреки всичко имаше ясна цел. Опитваше ли се да манипулира другия със собствените му "желания"? Не. Тя не го манипулираше, в крайна сметка изборът щеше да остане негов. Винаги.

Майкъл Гросли

[/spoiler]

Тогава нещо напълно неочаквано се случи за г-н Марк Пиер, което всъщност не би трябвало да го изненадва, като се има на предвид странното поведение на жената срещу него. Сякаш цветовете на зарята все още мигаха в съзнанието й, когато с изгарящо удоволствие вкуси напористия му топъл език в устата си, а той усети допира на неспокойните й ръце за пореден път в рамките на няколко минути...

отговор на цитата: Стига да искаш да разбереш - рискувай >XD

by **Марк Пиер** Вто Май 01, 2012 2:15 pm

Напълно се отдаде на целувката, бе от хората с мото "дават ли ти вземай, гонят ли те бягай". Езика му навлезе в устата й свободно, опипва нейния и го побутна сякаш закачайки го и викайки го да си играят. Вкуса й бе великолепен и вълшебен. Затвори очи и за миг се наслади на очарованието на живота ... магията на целувката винаги го бе вълнувала, най-вече магията на първата целувка, когато самите хора инстинктивно се опипват един друг, проверявайки какво им е позволено и какво не. Зъбите му леко стиснаха долната й устна и езика му премина по нея. Сякаш имаше вкус на череша, харесваше му. Бе изключително внимателен и нежен, сякаш му бе за първи път ... никой не би могъл да предположи колко много са били тези "първи пъти", Ръцете му се задвижиха по нежното й тяло, без резки движения, дори бе повече от приличен почти не докосна голата й кожа, спираше пръстите си точно на ръба на пухкавата хавлия, докосвайки съвсем леко ръката, рамото й а веднъж и бедрото й, но не направи нищо повече.
Когато и двамата останаха без дъх той отдръпна глава от нея. Дясната му ръка я погали по главата, някак утешително ...
- О, сладка Жанет, тази игра с възбуждането и отдръпването след това аз съм я измислил - не бе отдръпнал лицето си достатъчно и докато говореше устните му галеха топлата й буза, а шепота му звучеше прочувствено в полутъмната стая - нали знаеш максимата никога не можеш да продадеш краставици на стар краставичар - смеха му също бе преситен с нежност ... ако някой преценяваше държанието му би забелязал, че Марк в момента бе влезнал в роля "прелъстител" и май му бе малко трудно да излезе от нея. Трудно ли ... е, може и да бяха поръждясали старите му роли, но той ги познаваше до болка и можеше да влиза и излиза от тях и на сън, ухили се на ум и отстъпи решително две крачки от нея.
- Хайде сега да идем да ти намерим нещо за ядене - протегна ръка, очаквайки я да пристъпи след него.

by **Сахара** Вто Май 01, 2012 4:11 pm

- Приеми го като благодарност за палтото. Нито повече, нито по-малко.
Хладнината в празния поглед на Сахара бе убийствена, а щом усети, че той забелязва именно тази липса на божествена искра, се усмихна иронично. Той бе измислил какво? Ха ха! Не направи коментар върху думите му - всеки мъж с толкова голямо его говореше по този начин, за това пък на нея й се стори толкова остаряло и изтъркано, че вместо да приказва празни приказки, с цел да се прави на интересна, се насочи към вратата, отваряйки я рязко.
- Аз пък съм измислила психоанализата, скъпи. - смигна му и направи няколко крачки навън. Всичко бе тъмно, нямаше оставени свещи в коридора и стълбището не можеше да се открие... Трябваше да вземат свещта от тяхната стая, за да се придвижат без произшествия, затова тя го направи и заедно тръгнаха по надолнището, за да открият мястото на сладкарите, което пък се оказа заключено! Нямаше готвачи! Нямаше и портиери! Огледа се шашнато и скръсти разярено ръце. По-добре да бе тръгнала към дома си пеша, отколкото да виси на това място, умряла от глад! Аргххххх!!!
- Това е прекалено! - всички се бяха събрали в специалната стая на персонала, но те, като клиенти, нямаха представа къде се намира, а да тръгнат да обикалят... беше безсмислено.
Заизскачва се с такава светкавична сила по стълбите, че беше забравила за липсата на осветление и пламъка на свещта, танцуващ в ръцете й.
Въздъхна тихо и заклати глава.
- Сахара ще си остане гладна.

by **Марк Пиер** Вто Май 01, 2012 4:33 pm

Вървеше послушно след нея, като някой оръженосец, който единствена задача бе да изпълнява заповедите на разглезената милейди. Не говореше, не му се струваше подходящо, да й обяснява, че какви ли не психолози го бяха изучавали, разпитвали и анализирали и никой, никога не постигна никакъв успех. Нека се мислеше за велика и че го е разгадала, това можеше да бъде само в негова ползва. Какво бе вътре в него, никой не бе разбрал, едва ли щеше и тя да го направи ... Винаги се бе чудил, защо по дяволите, психолозите се хващаха за първото си заключение и спираха да ровичкат веднъж направили го. Когато тя се врътна и тръгна обратно към стаята, той тихо из.остана ... опипа дръжката на вратата към сладкарския цех и натисна малко по-силно от нея ... беше стара брава, сигурно Душите искаха да постигнат някаква автентичност с вида й, щом не я бяха сменили. Изкара от джоба си малкия кинжал и провря острието между бравата и касата, натисна на правилното място и пружинката на заключващия механизъм се прибра с тихо изскърцване. Можеше да различава само силуети в цялата тази тъмница, но успя да се ориентира и награби една голяма чиния с кроасани ... миришеха добре, надяваше се и да са вкусни. Хванал здраво плячката си забърза след нея, чувайки я как си мърмори. Не можеше да отрече че изглеждаше почти като ангел, както бе на края на стълбите, а той в подножието им виждаше как светлината огрява красивото й лице, а бялата пухкава хавлия допринасяше още повече за невинния й вид. Тръсна глава, напомняйки си, че тя може да причини доста болка, стига да иска ... и изби романтичните си мисли. Тръгна с широки стъпки, прескачайки по едно-две стъпала, бързо я настигна.
- Нали ти казах, че ще се погрижа за теб ... - каза усмихвайки се, когато се изравни с нея и протегна ръката с чинията към нея.
Бяха стигнали до стаята си и той избърза напред оставяйки сладките кифлички на стъклената маса. Грабна една, захапвайки я с наслада се запъти към креслото си в тъмното ъгълче на стаята, там до прозореца.

by **Сахара** Вто Май 01, 2012 4:52 pm

Очите й се ококориха така, сякаш бе видяла най-невероятното и от никого виждано преди нещо на света! Ухили се толкова широко и щастливо, че вида й на нахакана, горделива мадама, мислеща се за повече от останалите, се стопи, а на негово място се намести детски плам за непознатото (много непознатo? xD). Внимателно взе единия кроасан, ала светкавицата, с който го изяде бе направо едва доловима! И втория, и третия! Беше умряла от глад и изяде четири кроасанчета, след котео се хвърли на леглото и с блажена усмивка проговори:
- Благодаря, не знам от къде ги взе, но са прекрасни.- повдигна се на лакти и се загледа в тъмното му тяло. Вече беше свикнала с мисълта, че в този ден чудатостите трябва да се приемат, без да се държи като "истерична еврейка". А тъй като той бе едно от тях, просто прие присъствието му така, както на всички останали духове в апартамента си. (!?)- Какво те принуди да дойдеш тук? - зададе въпрос така личен, че първата мисъл, преминала през главата й бе, че няма да й каже, но много по-реалистично й се стори да я излъже. Погледът й бе спокоен, лицето й - с доволен отблясък, а тялото - някак отпуснато.
Опитваше се да наблюдава жестовете (.........), мимиките и дори най-малките детайли, които издаваха моментните му мисли, преди да ги възпроизведе на глас, но в тази тъмнина бе почти невъзможно... Стига толкова работа на ума. - Разбира се, не се чувствай отговорен да даваш каквито и да са отговори на прост човек като мен. - отпусна се пак назад и започна да играе с една от възглавниците над главата си. Днес бе в добро настроение, явно когато някой се държеше по-грубо от нормалното с нея, тогава я отпускаше и правеше по-поносима (!?).

Най-съществените неща са невидими за очите.

by **Марк Пиер** Вто Май 01, 2012 5:20 pm

Той се усмихна на въпроса й. Зъбите му проблеснаха на светлината от светкавиците от вън. Ако беше по близко до него би забелязала, че тази усмивка е истинска, откриваща малките бръчици около очите му. Придаваше му детински вид. Вдигна ръка и разтърка челото си, несъзнателно. Можеше да й каже истината е малко завъртяно, но щеше да е истина или по-точно полу истина. Е с течение на времето хората свикваха да живеят с полу истини и не им обръщат особено внимание. Винаги и при най-честния човек имаше нещо недоизказано, нещо не признато ... това поне бе неговото наблюдение ... а, някой твърдяха, че той е добър познавач на човешката природа. Стана от креслото, загледан в лежащата фигура на леглото. Тя си играеше, като някое малко палаво коте, усмихна се ... И той като повечето харесваше искреността и невинността, но живота рано го бе научил, че от тях голяма полза няма ... Тръшна се по корем, разтрисъйки цялото легло, тялото му не се докосна до нейното, извъртя се на една страна и подпря главата си с ръка, така че да я вижда по-добре.
- Какво правя тук ли? - сякаш като ехо повтори въпроса й - не се притеснявай, ще ти отговоря, колкото се може по-честно - пресегна се и отметна един палав кичур, който се бе спуснал пред очите й, съвсем внимателно без дори и за миг да докосне кожата й, разтърка буклата между пръстите си, сякаш наслаждавайки се на мекотата й и я пусна при остатъка от водопад от коса - Та тук съм, защото да кажем така... има и други гладни, на които съм обещал да помогна - намигна й, не бе сигурен, че тя ще види закачливото му смигване, но му дойде от вътре и не виждаше причина да не го направи. Незнайно защо се почувства добре, на сигурно място и сякаш се поотпусна малко ... Затвори очи и се наслади на този момент, имаше малко такива в живота си и се бе научил да ги цени.

by **Сахара** Вто Май 01, 2012 5:43 pm

Устните й леко се разтвориха, когато чу думите му. Сякаш виждаше двама коренно различни човека в рамките на няколко часа! Но... защо й отговаряше честно? Нали бе измамник, при това ненадминат, чиито думи бяха всичко друго, но рядко истина? "Истината" като понятие съществува - пълна, цяла, красива, някъде бе прочела, че не полуистината, а самата истина, не извъртяна през призмата на съзнанието на човека, бе "красива". Абсолютната истина. Докато полу истината бе като човешкото тяло - с годините остаряващо, сбръчкващо се, но в ранните години - пробуждащо илюзии у другите.
"Истината" ...
Усмихна му се дружелюбно, меко и леко сънено, щом чу отговора. Фактът, че помагаше на "толкова много хора", я навеждаше на мисли, много много по-приятни от първоначалните за него. Значи, подобно вечно разглеждащите го като любопитен обект психолози, се бе заблудила от външната обвивка! Колко глупави бяха хората/душите, притъпяваха всичките си усещания и се оставяха единствено и само очите да ги водят, виждайки само материалната страна от нещата.
Извъртя се по гръб на леглото, като главата й докосна гърдите му, както стоеше обърнат на една страна към нея.
- О! - в следващия миг се повдигна рязко, като удари брадичката му с челото си по невнимание, при което той прехапа езика в устните си. Хвана се за издутото чело и го потърка леко, наблюдавайки Марк с едно око. - А ти можеш ли да си го позволиш? - бе най-адекватния въпрос, който следваше... В главата й се въртеше вариант, в който да му помогне финансово, за да закупи нещата, необходими за хората от кръга, където живее.
Едва доловима тръпка на напрежение полази по гърба на Жанет, когато погледът й се задържа по-дълго върху този на измамника, затова премигна спокойно и се плъзна отново надолу към предишното си място.

by **Марк Пиер** Вто Май 01, 2012 6:54 pm

- Не е въпроса, дали мога да си го позволя - разсмя се на глас и ръката му се плъзна по кръста й, съвсем невинно, бе з да търси повече или по малко от една нежна прегръдка, просто чисто физическо усещане да си до някой, да споделяш един миг, който изчезва и се загубва някъде в споменете ви. - Въпроса, сладка ми Жанет е: ако аз не си го позволя, то тогава кой ще си го позволи - гласа му бе тих, спокоен, но не с онова спокойствие, което имитираше говора на Душите, а някакво чисто спокойствие, спокойствие което хората градяха години наред помежду си, а по някой път дори не я постигаха. Спокойствието да си истински пред някой друг. Психолозите в живота му, така и не бяха разбрали, че той печелеше доверието на хората, защото освен голямата измама, която им предлагаше, той не ги лъжеше за нищо друго, а голямата измама обикновено бе - кой е той ... а така или иначе всеки човек, можеше да бъде който си поиска, стига да знаеше как да играе тази роля, която си е избрал. Сега той играеше Душа и колкото и да го притискаше Жанет, той нямаше да се огъне и да издаде нищо ... Можеше напълно да й се довери, да й разказва неща без да споделя конкретни факти, можеха да говорят за живота въобще ... да обсъждат идеите си, без да се излагат на какъвто и да е риск.
- О, Жанет - въздъхна - ако не рискувам и не се опитам да им помогна, как тогава ще очаквам някой път, когато аз имам нужда от помощ, ще има ли някой да рискува, за да ми помогне?
Наведе се и грижовно целуна удареното място на челото й.
- Заболя ли те? Казвали са ми че имам волева брадичка - разсмя се и отново я целуна, по-скоро я докосна с устни, ефирно нежно, като крилца на пеперуда, която си хванал в шепа - май е и доста твърда - допълни шепнешком извинително...

by **Сахара** Вто Май 01, 2012 7:24 pm

-
Допирът на кожата му бе така познат, че Жанет не успя да удържи усмивката, започнала да се излива на устните й. Всички винаги търсеха този физически контакт, така погрешен и в същото време прогорен с пламъка на удоволствието... Дланта й нежно си проправи път по страните му, отвръщайки със същия внимателен допир до кожата и в същото време някак хладен, отдалечен и неспокоен - можещ да принадлежи само на нашата Сахара по този влудяващ начин. Палецът й погали очите му, очерта правилния нос, спусна се по страните и се спря на устните му, издърпвайки леко долната към себе си.
...когато аз имам нужда от помощ, ще има ли някой да рискува, за да ми помогне?
Беше готова да се разсмее, щом чу тези думи. Но разбира се, разбира се! Как да помогнеш на другите иначе, ако не помислиш за това как те ще ти се отплатят след време! Нямаше такива, помагащи без ясната цел за бъдещия момент, в който да му помогнат, а това й се стори така грешно... така грешно, че го сведе до напълно нормалните неща. И той, както почти всяко човешко същество, мислеше по този начин, което не беше нищо лошо! Не беше!
- Може да рискуваш и въпреки това никой да не рискува за теб, замислял ли си се? - спокойно изскочилия от устните й въпрос, който по-скоро бе риторичен. Отдръпна топлата си длан от лицето му и я остави безжизнено висяща на кръста й. - Относно другото... за мен ще бъде удоволствие да ти помогна. /... с единственото, което мога - приключи в ума си тя./

Обичам те -
под старата луна, с луната нова!
Обичам те-
засмян, намръщен, плакал!
Обичам те-
докрая на сърцето си!
Обичам те-
макар и чужд, без мене!
Тъй много те обичам, тъй безмерно,
дори да имаш и след мене друга!
Но пак оставам необичайна и чужда...
и неоткрит е моя острав
и само ветровете имат нужда
да пренощуват върху моя бряг красив!
И само чайките с вълните ме целуват,
а аз свидетелка на чуждата любов,
самотна с рибите, добри лодувам,
очакваща спасителния зов.
Очакваща най-после златната мрежда
и робството, което ми прилича,
тъй кладко и горчиво неизбежно
мен някой ,някъде да ме обича!
Но страх ви е, моряци и рибари,
пирати, даже ви обзема страх,
че моят остров вулканично пари
и който стъпи върху него
става на прах!
Затуй самотна да обичам трябва.
Обичам те,
обичам те така!

Плъзна се отново ,подобно ленива котка, до него и зарови лице във влажната му риза.Дали щеше да се разболее? Внимателно доближи тялото си до неговото, което със сигурност щеше да внесе мисли, коренно различни от нейните, в главата му.

by **Марк Пиер** Вто Май 01, 2012 8:54 pm

В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай - долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.

Да му помогне, да му помогне ... това бе толкова мило, макар че имаше нещо недоизказано, но той бе последния човек, който би я обвинил, че не се доизказва ... Той разбираше нуждата от това да запазиш дори малка част от съзнанието си само и единствено за себе си. Затвори очи наслаждавайки си на усещането, че някой ей така без нищо ти предлага помощ и реши че трябва да й обясни, стига да можеше или поне до колкото можеше да си позволи същността на помощта, която той бе предложил на онези хора чакащи го в онзи полусрутен град ...
- Няма никакво значение дали ще дойде някой да ми помогне тогава ... свикнал съм да бъда сам и да си помагам сам. Но виж надеждата, надеждата, че на някой ще му пука за мен тя е важна и тъй като надеждата не е константа в този живот, аз сам си я създавам - усмихна се и зарови ръка в копринената й коса. Усещането бе невероятно ... Да лежи и да споделя ... Може пък наистина да бе по-добра от познатите му психолози, ето че го бе накарала да се отпусне и да й казва истини за себе си ... някой лекари не бяха постигали такъв напредък и след десетина сеанса с него.
Е, определено можеше и той да пита, тя не бе по-малко интересна от него ... заслужаваше си всяка минута прекарана с нея, дори и само да си мълчаха, пак научаваше неща за нея ... примерно че дори пороя не бе измил мириса на цитрус носещ се от кожата й ... Този мирис му навяваше спомен за нещо детско и чисто. Легна по гръб и я придърпа върху себе си, просто за да я усеща...
- А, защо би ми помогнала? - зададе въпроса тихо и притай дъх ... очаквайки отговора й. Зарови нос в косата й и пое дълбоко въздух но не го издиша, задържа го дълбоко в себе си, сякаш така я усещаше по-добре, затвори очи, така усилваше другите си сетива, без това в тъмнината очите не му бяха съвсем полезни ...

Извинявай за забавянето, не знам какво му стана на форума ...

by **Сахара** Вто Май 01, 2012 9:30 pm

Необходимостта от другите! Вечното чувство, загнездено у хората, за разбиране, съпричастност, доброта...В книгите, които бе чела, се казваше, че всеки има необходимост от другите, нуждае се от тях, за да общува, за да живее, за да живее пълноценно живота си, защото плътта, тялото, имаше нужда от физическото удоволствие, то беше ясно, а и бе емоции. Което я навеждаше на мисълта, че всички се раждаха на земята, за да изживяват различни измерения на любовта, да изпитват различни чувства и да се забавляват. Тялото им предоставяше това.
Внимателното придърпване на тялото й върху неговото предизвика многозначителен поглед у момичето - нещо много по-малко очаквано през деня, започваше да се случва, а човек като нея ... всъщност, можеше да си го позволи! Тя обичаше да обича! Никога не спираше и в същото време презираше тази дума. Подпря се с лакти на гърдите му и положи брадичка върху юмруците си, сетне отговори на въпроса, зададен от чаровния измамник.
- Самотен ли си? - отговори?! Отговори, друг път. За да имаше такава необходимост от това, предполагаше, бе самотен вътрешно. Но може би грешеше много и този коментар щеше да го отблъсне до такава степен, че да предизвика дори бурна реакция. Задаваше въпроси, които осъзнаваше, че ако бяха отправени към нея, щеше да отбегне с лекота, но в същото време, много тайно и прекалено явно, искаше да разбере и тази истина, свързана с личността му.
- Защо бих ти помогнала... Аз помагам на всеки, който има нужда от помощта ми. Не си първия, няма да бъдеш и последния, на когото я предлагам. - устните й бяха леко пресъхнали и за да ги овлажни, прокара влажния си език по тях. Така бе много по-добре, отреждаше мозъка в главата й и продължаваше да функционира нормално. - А ако искаш го приеми така ,че на някой му "пука" за теб . - наведе се към ухото му и тихо прошепна тези няколко думи. Дъхът й погали внимателно кожата му, а по някаква странна случайност, се оказа именно разраненото от по-рано! Докосна с устни раната и в следващия миг се засмя. Идеше й да откъсне и ухото, и ръката му одеве...

"Взех я в обятията си, притиснах я към себе си и в същия миг си помислих - колко малко наистина владеем телата си. Тогава се сетих и за думите на бившия й съпруг, когато той казва:"Тогава ми хрумна, че по непонятен за мен начин това момиче ме бе лишило от задръжките на морала.Чувствах се, като че бе обръснала главата ми до голо."

by **Марк Пиер** Сря Май 02, 2012 7:14 am

Тихо... Тихо... Нежно нежно...
Необятно.
От небето до земята.
И обратно.
Някой идва. Някой чука
на вратата.
Кой е? Аз съм…Плахи стъпки…
Самотата!
Бледа…Бяла…Запъхтяна…
В час уречен.
Добро утро… Извинявай…
Добър вечер…
Лекомислена… Усмихната…
На стола.
Неочаквано смутена.
Бавна… Гола.
Радиаторът…А чайникът
къде е?
Одеялото,което
ще я сгрее.
Кратък полъх. И открехната
вратата.
Тук ли е… Или я няма
самотата.
Тука е, ако я няма.
И обратно.
Тихо…Тихо… Нежно…Нежно…
Необятно.
~Недялко Йорданов

Устните му намериха слепоочието й и я докоснаха нежно, а след това дъха му излизайки заедно със смеха му през полуотворената му уста разроши леко близкия кичур.
- Всеки е сам и аз като всички съм сам, никой никога не е в пълно единение с друг ... - замисли се за момент, обичаше да разсъждава за живота, да споделя мислите си. Смяташе че това е много по-интимен акт от чисто физическото сливане на телата, така да се каже това бе сливане на умовете ... Рядко му се случваше да намира партньор за това си занимание, но ето, че Жанет бе тук, готова да пита и да отговаря също така, да се усмихва и да коментира нещата от живота заедно с него - дори когато Душата се настани в човешко тяло и човешкото съзнание е напълно победено и мъртво, то самата Душа пак не е в единение с това съзнание, тя получава достъп само до спомените човешки, но не и до чувствата и мислите му ... - не знаеше дали го разбира, мислите му летяха и той просто ги изричаше на глас, по принцип тих Марк, когато намереше истински партньор обичаше да говори, можеше да го прави с часове. - А, самотата ... самотата е чувство, а аз съм на мнение, че човек сам отговаря за чувствата си. И така погледнато може да се каже, че винаги съм сам, но самотен никога - ръцете му се задвижиха по гърба й сякаш танцуваха и я масажираха през хавлията, стигнаха до ръба й и палците му нежно почнаха да очертават края на пухкавата тъкан по млечната й кожа. Ласките му бяха нежни, като самия му шепот, не изискващи отговор, не молещи за нищо, просто сладък допир, който дарява уют, а не страст.
- Обичаш да помагаш, а? - едната му ръка се плъзна между двама им и хвана брадичката й, за да надигне очарователното й лице и да го огледа. Целуна е десетки пъти навсякъде - по бузите, по устните, по очите, по нослето, както дете целува любимата си плюшена играчка, за да й покаже колко много държи на нея. Когато проговори дъха му я погали - Пука ти за мен? - палеца му направи кръгообразно движение по бузата й, но останалите пръсти все още придържаха брадичката й - но до преди час ти се искаше да ме убиеш - не беше обвинение, а чиста констатация - а после аз те скрих от дъжда и откраднах кроасани за теб и ето, че вече не съм толкова лош в твоите очи - намиган й весело. И после всичко си дойде на мястото, игрите ... игрите, които играеха двамата. Той в ролята на измамника, тя в ролята на Утешител? Дали тя го бе измамила, че й е запукало или той я подвел, че не е чак толкова лош и може да му се има доверие. "Какво ти пука?" - саркастично се обади подсъзнанието му - "Грабни момента, вземи жената ... няма никакво значение кой с какво намерение е стигнал до тук, тук сме и този момент е неповторим".
- Утешител си нали? - въпреки тези си размисли, той искаше да знае истината ... нямаше нищо лошо в това, то нямаше да развали настроението му, просто искаше да подреди събитията правилно в мозъка си.

by **Сахара** Сря Май 02, 2012 12:39 pm

Иглите от напрежение започнаха да боцкат яростно кожата на Жанет, а очите й отново спуснаха хладната завеса от непроницаем материал. Беше интелигентен, а хора като него, вероятно достатъчно разбрали за живота, предпочитаха да бъдат далеч, сами, а не със стадото, чиято глупост е неизмерна. Вълк единак, едновременно индивидуален и човеколюбив! Но току що бе разкрил не само професията й, а и разчовъркал кошера с пчели, потънал надълбоко в душата й.
Стоеше и наблюдаваше лицето му, но не за да изследва мимиките му, а от чист интерес.
- Вярно е, стига наистина да е съумял нещо такова, за което са нужни много терзания на волята... - ръцете й сграбчиха грубо лицето му, като ударът от сливането на кожите можеше да се сравни с болезнения завършек на шамара върху бузата. Но, разбира се, тя просто бе преценила силата си... не много правилно. - Обичам да помагам, скъпи. Да помагам на изтерзани до болка същества, понесли до такава степен острите, кръвопиещи шипове на заобикалящия ги свят, че чисто и просто имат както физическата, така и психическата нужда от това. Ако под утешител имаш предвид да утешавам горките хора - да, прав си, аз съм изключително добър... утешител. - наведе се към него и целуна веднъж челото му - някак безчувствено и в същото време трепетно. Две напълно различни емоции се сляха в едно, за да предадат правилното усещане у него. - Откъде знаеш, че все още не искам да те убия? - съвсем адекватно зададен въпрос, след неговото изказване. Това ,че го смяташе за "добър" въобще не означаваше, че не иска да го убие, нали?
В главата й се разнесе тих шепот, едва доловим, който едва ли бе от Тимира... спяща и не обръщаща внимание на случващото се с тялото: Чудя се кой е измислил човешкото сърце? Кажи ми, а после ми покажи къде са го обесили."
Една единствена стена ги делеше от другата стая, в в която очевидно имаше и други хора, защото оттам започнаха да се чуват приглушени звуци, като събрание на непознати за науката същества, не точно отблъскващи - всъщност доста интересни, тъй като естествените науки са за онези, които нямат претенции да възпитават чувствата. Голямо нещо бяха сексуалните желания, м? Замайваха до такава степен съзнанието на човек, че докато не им се отдадеше, не спираше да мисли за тях, ха ха! Днес друг пример доказа тези нейни подозрения, на име Роуд. Въздъхна тихо, като топлият дъх нежно раздразни кожата му.... Звуците отвътре се усилиха до многозначителното стенание и скърцане - задъханият човешки глас се сля с възбуденото блъскане и потропване на прекрасното легло, рязко сблъскващо се със стената. Беше по-ясно от бял ден, че че това бе онзи недиференциран акт, на който се радваха всички хора по земята, а ив крайна сметка принадлежаха на него...
Звуците й се сториха толкова глупаво забавни, че тя се разсмя не от неудобство или нещо такова, а просто от сърце. Осъзнаваше, че както няма да може да се откаже от физическите докосвания, така и самите действия нямаше да спрат да й се струват нечовешки греховни.
Сивкавите очи се спряха спокойно върху чуждите, а онова, което криеха, бе: " Ще се влюбиш толкова силно в едно обикновено човешко същество, че ще ти се прииска да не си го срещал. Да, в мен. Ха ха!"

И както груб развратник гризе със сластен стон
гърдите похабени на уличница стара,
така и ние — скрито терзани от поквара —
насладата докрая цедим като лимон.

Кълбо от глисти сякаш из мозъка ни чопли —
рой Демони вилнеят на пир в потаен час;
щом дробове разтворим, Смъртта се спуска в нас
река подземна — с жалби и дълги глухи вопли.

Щом ножът и метежът, отровата, грехът
не са покрили още с бродерия забавна
платното на съдбите, разнищени отдавна —
не е готов, за жалост, на крайности духът!

by **Марк Пиер** Сря Май 02, 2012 2:13 pm

- Ако толкова копнееш да ме убиеш, нищо не би те спряло, а ето че лежа под теб напълно беззащитен, а ти си си гальовна като коте - вдигна многозначително вежди при шума от другата стая, сякаш й казваше "Бих се заклел, че ние можем по-добре". Потупа леко нослето й с показалец и се усмихна:
- Не, не се ядосвай ... шегувах се, напълно е възможно и да желаеш да ме нараниш по някакъв си твой начин ... не, нека позная искаш да ме прелъстиш и в момента на най-силен екстаз да ми прережеш гърлото, като богомолка - тялото му се тресеше от сдържан смяха, вибрацията се предаде на леглото и то проскърца тихо ... много по тихо от онова в съседната стая. Някак си от напълно сериозните размисли ума му бе превключил на забавление и без да му мисли много ръката му се спусна към дупето й и я притисна силно към себе си, за да не избяга когато направи това което смяташе ... Изведнъж от шепот гласа му премина в дрезгав вик:
- О, да скъпа ... да точно така. Обичам те, когато си такава мръсница - и заедно с думите си нарочно разклати леглото, толкова силно, че то се заблъска яростно в стената ... Изимитира още някой дрезгав стон и прехапа устни, за да не се разкикоти ... Съседите им утихнаха за момент и след малко започнаха заниманията си още по-настървено ...
Държейки я плътно се претърколи, така че тя се оказа под него ... облегна се на единия си лакът, за да не я притиска ненужно и грубо. Долепи устни до ухото й и прошепна:
- Странно нещо е съзнанието, Жанет, винаги иска да се конкурира, да доказва че може повече ... - кимна многозначително към стената, за да й покаже точно какво има предвид, а от там се чуваха стоновете на две много доволни тела в този момент - как мислиш дали малката ми игра им е донесла нещо неизживяно до този момент или просто съм ги нахъсал още повече?
Устните му слезнаха по врата й докосвайки горещата й кожа, като полъх на морски бриз, не бързаше движеше се влудяващо бавно, зад ухото й, по целия й врат, по ключицата, чак до ръба на хавлията, който се бе смъкнал малко и бе изложил на показа началото на нежната й гръд, спря там на делтата между двете й гърди и вдигна поглед към лицето й. Тъмно сините му очи искряха, в този момент на му трябваха лещи за да има ореол около ирисите, те бяха сякаш запалени с хиляди пожари в тях...
- Щом умееш да утешаваш, тогава имам един въпрос към теб ...- пое си въздух и попита - Ще бъдеш ли моя Утешителка? ... моля те утеши ме - в разрез с нежния си шепот той пое устните й в своите грубо, собственически, така както хищник напада, за да има плячката само и единствено за себе си. Езика му нахлу в устата й опитвайки отново черешовия й вкус ... Тази целувка покоряваше, но в същото време и предаваше ... Беше чул някъде, че войната между две съзнания може да бъде спечелена само ако капитулираш напълно така и двамата противници си дават всичко и в същото време печелят всичко, странно но точно в този момент той бе напълно съгласен с това твърдение ...

Когато те измислих се уплаших !
Творение от поетичен дим,
създание от слабостта ми страшна,
дошло мен - силния да победи !
Когато те измислих, цял изтръпнах :
не сън - жена родена от жена,
решила с обич свята и престъпна
да ме превърне цял в развалина !
Когато те измислих се побърках :
като вандал със крясък зъл и див,
ти влезе в мен, обра ме като църква.
Но твойта кражба аз благослових.
Да, свята да си, обич огнекрила !
Грабежът ти бе страшен, но свещен
мъжът е в най-голямата си сила
когато е от слабост победен.

by **Сахара** Сря Май 02, 2012 4:27 pm

Дали могат по-добре? Жанет изимитира така възбуждащо върховното удоволствие на екстаза, че можеше да се закълне, дори Марк би се изненадал. Стоновете й бяха както сладки и на границата между високи и тихи, така и пропити с копнеж и огромно удоволствие. В унисон с това, пъшканията започнаха да стават все по-осезаеми, а играта на утешителката - опасно кълбо от енергия, генерираща и у двамата... или по-скоро у него. Въздишките се накъсаха пресметливо, преминавайки в резки и по-шумни, а само след миг магическото стенание премина в бурен, сякаш едва издържащ на случващото се вик, породен от предполагаемото удоволствие, от онова странно усещане за пълнота, което обаче тя никога не бе изпитвала по време на половите си актове. Критичния екстаз, в който природата, изразходена в удоволствие, се разтваря и отмира полека.

Погледът й се извърна към неговия, пропит с ирония и шеговити оттенъци, Жанет не се страхуваше от играта на тялото, от сладострастната игра, чиито правила не й бяха непознати. Повдигна се леко, добавяйки в неговото ухо:
- Колко глупави и ограничени сме живите... проста суета на два крака и толкоз~ - избухна в огнен смях и сграбчи шията му с лявата си ръка, впивайки нокти в кожата и попречвайки му да си поеме въздух. - Разбира се, че мога да ти бъда утешител, скъпи, ала не и под тази форма. - повдигна вежди, сякаш го питаше дали я е разбрал ясно, а ръката й продължаваше да стиска оголения врат.
Няколко мига по-късно обаче чрез една влудяваща с еротичните си краски целувка, успя да замъгли съзнанието на утешителката за миг, и ръката й инстинктивно охлаби захвата си, позволявайки му да диша и в същото време наслаждавайки се на сливането, отвръщайки по същия начин... И толкоз. Това бе единственото нещо, което бе способна да даде с плам и до някъде взаимна страст, другото, вероятно, щеше да бъде задоволяване на нечии чужди изисквания, напълно в разрез с нейните в главата й.
Кракът й раздели леко неговите два, така неволно (привидно) и чаровно, за да усети леката възбуда, да не каже не толкова лека, у събеседника си. Изтръгна се леко от прегръдките и завладяващия син поглед, замъгляващи съзнанието й и пречещи да вижда ясно дори в тъмнината на помещението. От търкането на плата в леглото обаче, самия пух се бе закачил на нещо неизвестно първоначално за Жанет и ако не бе хванала на време халата, то със сигурност щеше да попадне в комичната ситуация да бъде чисто гола пред непознатия Пиер. Бузите й пламнаха в смутен загар, а ръцете й обгърнаха инстинктивно завитото тяло.
- Няма нужда да те прелъстявам, за да те убивам, макар че, предполагам удовллствието от смъртта ти тогава ще бъде взаимно. - засмя се тихо и сдържано, но вътре се заливаше. В греховното й съзнание си проправи път самата сцена на взаимно съвкупление и рязкото пробождане на острието право в сърцето му. - Знам, че едва издържаш на изкушението да притежаваш това тяло... или което и да е женско тяло, но мисля че попадна на грешното място с грешния човек. - за Жанет не бе достатъчно да "капитулира" с една толкова гореща, и безспорно, увлекателна целувка. Това бе нещо, което можеше да накара една неопитна, неосъзната, неориентирана девойка да се поддаде с лекота на хищника, но само това.
Взе две кроасанче та от таблата и щом лапна едното до половината, напъха второто в неговата уста, сякаш с цел да потуши огнения плам на страстта му. Щом ги изядоха обаче, ръката й попадна на гърба му и притискайки собственото си тяло към неговото ( и обвивайки крак около неговите) повтори дивашката игра на сливащи се устни и опасно прогарящи чуждия езици...

Едната самота и страст,
о, боже на мухите,
са твоята имперска власт
в телата на душите.

"Сексуалната и творческата енергия вървяха ръка за ръка. Те се преобразува ха една в друга - сексуалното слънце и духовната луна, унесени във вечен диалог. Заедно се носят по спиралата на времето и така обхващат всички човешки подбуди. Истината се крие единствено в нашите вътрешности - истината на Времето."

"Съвкуплението е лирическата песен на масите!" Да, и университетът на душата, ала университет, поне засега, без дарения, без учебници, без студенти. Всъщност, само с няколко студенти.

Отдръпна лице на милиметри от неговото и на няколко сантиметра от ухото му въздъхна блажено, пропито с копнеж и ... майсторски престорено, но възбуждащо. Ха ха!

by **Марк Пиер** Сря Май 02, 2012 4:59 pm

Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш

Наслади се до край на целувката й, не я прекъсна, дори й отвърна ... но жарта, жарта бе изчезнала. Не беше от хората, който не признават, че са паднали ... за него важното бе, че винаги ставаше ... с леки залитания, подпирайки се на ръце, но успяваше да се изправи, сам, винаги сам. Нямаше защо да разчита на други ...
- Разбрах! - проста думичка откъсната от устните му решително, не последва нова тирада .. мига бе отминал. Вълшебен, необикновен но само миг. Нали хората казваха, че точно тези мигове са важните в живота, защото забравяме всички останали, обикновени мигове и помним само тези магичните. Усмихна се и се изправи, приседна на ръба на леглото, не бе разочарован, нямаше от какво. Бе доволен за вълшебството, което преживя, но то свърши и реалността го зашемети със силата си. Веднъж печелиш, веднъж не ... нямаше какво да се направи по въпроса. Всеки силен човек знаеше, че след спада следва възход. Вдигна ръка и разтърка челото си, бе се смръщил неусетно.
Мислите му вече летяха към задачата му и може би защото Жанет бе успяла тъй да се каже да рестартира мозъка му, идеята се оформи ясна в главата му, вече знаеше какво е нужно да направи и както винаги се оказа, че не се нуждае от чужда помощ.
Тялото му се извърна към нейното леко и ръката му несъзнателно се стрелна и загърна още по-добре хавлията върху тялото й. Изглеждаше малка, незряла, невинна ... харесваше му така. Може би това, че не я беше имал всъщност правеше нощта вълшебна. Наведе се и я целуна по челото, както се целува дете за лека нощ.
- Благодаря ти - погали я по бузата нежно с единия си пръст - но друга утеха не ми е нужна ...
Остави думите му да висят в тъмнината на стаята незавършени, като всичко между тях. Стана и застана пред голямото огледало до леглото, започвайки старателно да оправя облеклото си. Бурята беше свършела, а това означаваше, че скоро тока щеше да дойде и той трябваше да продължи по пътя си. Поизпъна до скоро идеално изгладената си риза и опъна ръбовете на панталона си.
- Бих искал да ти напиша писмо, но само ако ти имаш желание и ми оставиш координати, къде да бъде изпратено - обърна се с лице към леглото, леко разкачена поза, типично мъжка с ръце на гърба, той се усмихваше с онази усмивка, с която я бе заговорил в уличния ресторант. Марк си беше отишъл Ушмастър беше на ход ... Душите и идея си нямаха колко самоличности живеят в него. Тази мисъл го накара да се засмее на ум, но нищо не наруши спокойното изражение на лицето, делово и каменно, това щеше да му свърши работа.

by **Сахара** Сря Май 02, 2012 5:23 pm

Усещайки как цялото могъщество на еротичното желание се бе изпарило, някаква странна буца, загнездена в стомаха й изчезна, а на нейно място се появи великолепно спокойствие. Миговете на проявление на нежността бяха онези, в които той докосна с устни челото й, а тя погали внимателно, трепетно и чувствено ръката му.
Подобно играч, който не може да си позволи да остане "паднал" и "загубил" термини, съществуващи само в неговата глава в момента, той започна да оправя дрехите и с някак небрежна стойка отправи едни от последните си думи към нея. От своя страна, тя се покачи на леглото и лягайки удобно върху му, спря поглед върху тъмния силует и отговори:
- Ако е писано да се срещнем - то ще се случи. Нека оставим съдбата да реши това, хм? - по лицето й се спусна едва доловима, мека усмивка, отпускаща и унасяща. - Предлагам ти за втори и последен път помощта си... наистина ли отказваш? - не бе изненадана или шашната, защото от човек с неговото държание, подобен завършек на момента бе по-очакван и от най-очакваното нещо.
Беше обещала на Тимира никога повече да не предлага помощта си на онези, които не са я искали, а сега направо я пробутваше в другия! Алени щрихи очертаха скулите й, а тя вдигна леко главата си, в който жест се четяха някакви искри на гордост и опит за "продължаване" точно както партньорът й бе направил. А Жанет бе способна на това най-вече. Игривостта в гласа й се завърна, а непринуденото държание - сякаш никога не бе слизало от кожата й.
- Ти как мислиш, дали ще ни срещне, или ще сложи окончателно край на познанството ни?

Аз живея, творя,
чертая след себе си
следа.
Всяко нещо, докоснато от мен,
ще ти навява болка
и тъга.
Аз съм в теб,
и моят устрем пулсира в твоята кръв.
В теб има нещо мое,
което не можеш да заличиш.
В раздялата то
ще те измъчва, то ще боли в
сърцето ти, защо се нуждаеш от
моя глас?
От моята вяра, от
очите ми се нуждаеш, в които
да намериш утеха в трудните
дни.
- Аз бях, съм и ще
бъда!

Искаше да й напише писмо? В главата й веднага изплува онова саркастично написано на хартия писмо от единствения, запалил някога преди, пламък в заключената й душа и потрепери от мисълта да получи друго, още едно, от непознатия мъж. Не можеше да различи ясно чертите му, затова не знаеше какво се крие зад погледа му. Не беше сигурна дали се шегуваше с нея, или говореше сериозно, беше загубила способността си да мисли за този ден, но утре цялата ситуация щеше да премине през острия й като бръснач ум и да бъде анализирана.

by **Марк Пиер** Сря Май 02, 2012 7:29 pm

- Не разбра ли, че аз не съм от хората, които не разчитат на съдба или някакви други субективни фактори - мисълта, че има възможност да не я види никога отново го натъжаваше без видима причина. Тя му харесваше, притежаваше някаква харизма, която той не можеше точно да определи или разгадае. Всъщност точно това беше, тя бе възбудила любопитството му, а то за него бе водещ фактор. Желанието да знае, да разбере бе наистина развито до болка при него. Ако не се беше занимавал с измами сигурно би имал поне 2-3 различни образования, просто ей така защото нещо му се е сторило интересно. Е, щом тя не желаеше да му остави адрес, нямаше какво да направи ...
- В такъв случай посещавай от време на време на време уличния ресторант, може да се опитам да подтикна съдбата за нашата втора среща - усмихна, този път почти щастлива усмивка от онази, която караше ъгълчета на очите му да се присвиват и да образуват бръчки.
Съвсем бавно, сякаш чудейки се дали да го направи или той отиде до прилежно сгънатото си, все още мокро сако и бръкна във вътрешния си джоб. Извади една старателно сгъната хартийка и я разгърна. Почти с умиление се загледа в снимката в средата на листа, неговото лице, доста по-младо от сега, явно взето от човешкото му полицейско досие се усмихваше въпреки зловещите номера отдолу. Отгоре с големи черни букви пишеше "ИЗДИРВА СЕ! ЖИВ!", малко по надолу бе изписано истинското му име Марк Пиер, а под снимката имаше разяснение, че дадения човек е опасен и ако не сте опитен търсач е по-добре веднага да се свържете с такъв след, като сте го забелязали. Имаше ясна заповед да не се имплантира в никакъв случай и най-накрая координатите на някакъв Утешител, който явно го искаше за изследвания и бе някаква важна клечка.
Първия път когато видя това не знаеше, да се радва ли или да плаче, така де можеше да е някой човечец, за който Душите даже и не предполагаха, че съществува, а се оказа че е обявен за всеобщо издирване ... но пък от друга страна, заповедта да не се имплантира му даваше до някъде спокойствие, че най-лошото което биха му направили е да го убият ... много по-добра съдба от това да заличат съзнанието му ...
Върна се до леглото отново бавно до леглото и се покатери на колене, като малко дете.
- Не е хубаво да те въвличам в плановете си, това ще ти донесе само неприятности - така мило той отклони поканата за помощ от нейна страна - но аз мога да ти помогна, обади се там - той посочи най-долу на листа с номерата на издирващия, но все още не показващ останалото му съдържани - кажи им, че си ме видяла, кажи им всичко, сигурно ще те наградят, че си оцеляла - той се усмихна саркастично, Душите нямаха фантазия, щом смятаха, че всеки престъпник би ги наранил. Той пусна брошурата на гърдите й и стана, запътвайки се към вратата.
Точно до вратата се обърна и каза.
- Можеш да им кажеш всичко, което ти казах, за мен няма проблем, но моля те не им споделяй, че си ми предложила помощ и че на моменти проявяваш желание за физическа саморазправа - усмивката му проблесна точно в момента в който лампата освети стаята с ярка светлина.

Отивам си. Но, моля те, не страдай!
Не се измъчвай и не се кори.
Не си виновна ти да стигна в ада
и огънят му жив да ме гори.
Не си виновна ти, не си виновна!
Виновен е светът със хорски бяс,
със тази пяна мръсна и отровна,
изсипана зловещо между нас.
Виновно е навярно битието,
което изкопа между ни ров,
което в злоби, в сметки ни помете
и не остави място за любов.
Отивам си. Но ти не ме изпращай!
Бих всичко друго преживял, освен
разплаканите ти очи - две цеви страшни
със два куршума - две сълзи след мен.

by **Сахара** Сря Май 02, 2012 8:35 pm

Щом отказа помощта й и пусна листа, Сахара побърза да прочете написаното вътре, а очите й се разшириха от ужас и изумление. Той се разкри. Не само, че го направи, но остави живота си в ръцете й! Като един професионалист, бе длъжна да съобщи за него в съответните места, като човек обаче, с все още заключена някъде надълбоко душа, не би го сторила. Остави хартията на леглото и с няколко пъргави крачки стигна до тялото му, което тъкмо бе готово да излезе от помещението. Малката й длан се спря върху неговата, на дръжката на вратата, а другата се подпря на кръста му. Да го издаде, или да въвлече и двама им в повече проблеми от необходимото?
"А, НЕ, вече ми омръзна да ме поставяш в такива ситуации! Не рискувай. И не защото не е хубаво да поемаш рискове, а защото някои са прекалено опасни.- обади се Тимира в главата й, но тя като че ли бе запушила тъпанчетата си за нейните викове бурни."
Наклони ръката му навън, затваряйки вратата, а миг по-късно поемаше в обятията си огромното му тяло. Нито съжаляваше, нито съчувстваше, той не изглеждаше като да се бои, а напротив. Изпитваше удоволствие от случващото се, което обаче я изумяваше по някакъв начин.
"-Най-голямото унижение, на което съм се подлагала. - изкоментира нервно Тъмнината в главата й и Жанет си представи как душата скръства недоволно ръце."
- Нямам намерение да звъня на никого, а още по-малко да те предам. - ръцете й се пуснаха безжизнено от гърба му и виснаха до тялото й, като единствено главата остана облегната на чуждите гърди. - Не ми се иска да преча на "съдбата", нали? - шеговито изрече и повдигна бавно лице към неговото.
Беше любопитна, какво мислеше в този миг, как възприемаше действията й, каква щеше да бъде като цяло реакцията му. В същия миг светлината от крушките проби разпространилия се мрак до преди секунди и скова тялото на Жанет. Виждаше го ясно, цялото му лице, очите, изражението, дори най-фините детайли от кожата, петното по ризата... Осъзна колко ужасяваща бе същата тази светлина, открила до такава степен и двама им един пред друг. На такова разстояние той ясно можеше да различи очите й на хората от тези на душите, но като че ли това бе последната мисъл в главата на утешителката, която за пръв път от толкова време се чувстваше като поставена пред дилема. Пофесионализъм, човеколюбие. Всички знаехме кое щеше да избере, тя не обичаше да бъде поставяна в подобни ситуации, а когато все пак й се наложи, разбира се че избра за себе си човешкия живот.

По влажните ти устни-
топъл мрак и звезден прах.
По плахите ми устни-
раненото доверие мълчи.
Почакай! Миг преди
ръцете си да пуснем,
преди в очите ни да заболи
от светлина и паячени нишки,
да ги затворим и да постоим-
разсечени и неделими.
Истина е.

by **Марк Пиер** Сря Май 02, 2012 9:20 pm

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях -
кога ли съм се учил на това?
Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?
По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!
Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах - не можах...
Кога ли съм се учил на това?

Вдигна я и я завъртя, облягайки гърба й във вратата, плъзна ръце надолу и кръстоса краката й на кръста си, не, нямаше нищо еротично в цялото му действие. Просто искаше силна прегръдка, така че да я усети ... Вдигна ръце и приглади буйната й коса назад, за да открие напълно лицето й. Пристисната между него и стената, Жанет бе толкова сладка и невинна. Наведе глава и докосна устните й със своите ефирно и нежно.
- Това няма да е предателство - зашептя дрезгаво срещу лицето й - аз ще го очаквам, а и ти не знаеш подробности, които да ме изложат на риск, пък и честно да ти кажа до утре вечер, те ще знаят, че съм бил тук, така че ако можеш да използваш тази информация за своя изгода го направи, ти го заслужаваш - не бе много наясно със системата на Душите, но ако можеше тя да получи примерно повишение, то той би бил много щастлив от факта, да й донесе някакви положителни емоции. Все пак тя го бе накарала да се чувства така, както никой не го бе правил от много дълго време на сам. Самия той не бе осъзнавал, че му липсва от време на време да бъде просто Марк без игри, без мисии, чисто и просто Марк, а Жанет харесваше Марк и го бе успокоила.
- Съдбата сме ние - каза философски той и погали бузите й. Не му се искаше да тръгва. Тя бе красива и на светло. Малко жени успяваха да запазят магията около себе си както на тъмно, така и под ярката светлина. Наслади се, като истински естет на излъчването й. Опря чело о нейното и затвори очи. Не мърдаше, не искаше да мърда, можеше да си отпусне още няколко минути, само негови споделени само с нея. Нали хората казваха, че истинската ти половинка е тази, с която намираш интересна дори тишината помежду ви. А, той намираше за интересен не само тишината споделена с нея, а дори и всеки дъх ... Харесваше му да не знае дали след тези му необмислени действия ще получи шамар или пък целувка. Не можеше да разбере от държанието й какво ще й е настроението след минута.
- Не мога да ти дам адреса си, от тази информация зависят много хора - отвори очи и отдръпна лицето си от нейното, за да фокусира по-добре очите й - разбери ме правилно, ако рискувах само себе си бих ти казал всичко, но не мога да рискувам хора, които разчитат на мен. - копнееше да знае къде може да я намери, но не можеше да я моли повече, бе попитал и тя му бе отказала, не искаше да я притиска.

by **Сахара** Сря Май 02, 2012 9:56 pm

Приведе лице към ушите му, и тихо, едва доловимо, сякаш някой можеше да чуе думите й, изрече:
- Улица,, Антоан дьо Сент-Екзюпери", №7. - тя нямаше да пита къде може да го намери, още щом прочете обявата за издирването му, от части мистерията около личността му започна да се изяснява. В главата й изплуваха различни моменти от началото на срещата им до сега и сякаш сглобяваше някакъв несъществуващ пъзел - "професионално" изкривяване.
Трябваше да тръгне? Сега? Главата й се залепи отново за дървената врата, а очите й го гледаха някак любопитно и пропити с интерес. В същото време вътрешно се съпротивляваше с всичко онова, което Тимира говори. Не беше сигурна дали само след миг, когато ходилата й докоснат отново хладния под, Пиер ще си тръгне, но предпочете да разбере след секунди, при което захвата на бедрата й около кръста му се пристегна, също както ръцете й около гърба му - прегръдка, мека и топла, оставяща чувство за подарък от приятел и любовник едновременно.
Ясно разбираше думите му, че "съдбата" бяха те, но и в същото време за нея съществуваше още някаква сила, движеща всичко случващо се. Беше грешка да се смята, че хората движеха и управляваха всичко, дори живота си! Нищо не им принадлежеше... но пък емоциите, които можеха да контролират, вплитането на плът с плътта, когато душите бяха заедно, все неща, решени от тях. Срещата им обаче бе продиктувана не от неизбежността, или случайността, а съдбата. Развитието й зависеше от хората.
- Кога трябва да се върнеш там? - говореше за мястото, нямаше значение кога, със сигурност трябваше да бъде по-скоро, защото това с издирването й се струваше доста по-опасно от нормалното.

" Ако това бе любов, значи тя бе нещо, съвършено непознато за мен. "Проклета да е тази дума - ми каза веднъж Жанет.- Никога не я използвай по отношение на мен.""

Брадичката й се облегна на рамото му, а по лицето й бе започнала да се чете умора, ала в същото време нежелание да остане сам сама в стая като тази, в хотел като този. В главата й започнаха да се въртят различни идеи, чудеше се какво е влюбването, ала веднага се появяваше отговорът, че за разлика от всички хора, лекомислено вярващи, че влюбването е сходство на умовете и мислите,че бе едно усещане на безшумна експлозия у двамата, които изследват собствените си преживявания, а благодарността един към друг, внушава впечатлението за комуникация с обекта на своето желание, знаеше, че това е грешно. Просто любещия обект бе другия човек, участвал нарцистично в същото изживяване, съвпадение (?!) на мига. Любопитство и желание за притежание на обекта на привличане вплитат нишките си в една и ето на! Появява се първия допир, първата целува, а след това се получават много по-страшни неща. Започваше да й звучи така мрачно и тъжно, че да бъде влюбена й се струваше по-неприятно, отколкото безчувствена. Тогава обаче се вкопчи като пиявица в обекта, който бе сграбчила и ясно му показа, че предпочита да не тръгва сега, или в краен случай да тръгнат заедно. Всеки по своя път, разбира се~

by Sponsored content

Хотел "Ред"

Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"

Re: Хотел "Ред"