[+18] Изоставеният град, девет месеца по-рано

Старото имение вдъхваше някаква сигурност. Старо, старо... Ивон не бе сигурна колко старо беше и дали въобще бе старо, но тя така обичаше да го нарича. От друга страна Сюуел все още не вярваше на хората. Можеше да живее сред тях, но рядко допускаше да бъде забелязана. Опитваше да се слива с масата, да бъде част от тях, дори да не бе. Можеше да го прави. Не бе добра актриса, но знаеше как да крие мислите си, емоциите си. Това поне бе от полза, а и имаше техния бунтарски дух. Може би затова търсачите толкова лесно си вършеха работата... Те имаше нужния нюх за подобна работа. Сами движеха на група в повече случаи и тяхното възпитания Ивон най-лесно съпоставяше с човешкото. Вярно, имаше и разлики, но не толкова забележими. Сигурно затова и така лесно се вписваше в обстановката.
Другото, което бе забелязала сред групата бе липсата на жени. Не че липсваха изцяло и бе сама, но мнозинственото бе от мъжката част. Нямаше и съмнение - все пак с що за водач разполагаха. Намираха се две-три, но те сякаш служеха повече като разнообразие в многообразието, като декорации, като забавление. Но решението си бе тяхно... Бяха такива, за каквито сами се приемаха, а очевидно бяха от по-безволевите и нямаха никакво желание да се доказват като личности. Ивон не им се бъркаше. Бе щастлива, когато никой не я забелязваше или само я подминаваха.
По настоящем всичко живо бе будно, въпреки че наближаваше два часа след полунощ. Поне така показваше едничкия часовник. Всички бяха сгушени във всекидневната. Помещението бе просторно, но при наличието на полулегнали, полузаспали, но все още водещи себе си за напълно работоспособни, персони изглеждаше малко като консерва. Ивон бе решена и този път да не се меси, затова мълчаливо излезе към коридора. В стаята чувстваше как се задушава и липсата на чист въздух бе осезаема. Бе решена да си легне по-рано дори да трябваше още дълго време да стои на тъмно и да гледа тавана. В крайна сметка и в двата случая нямаше да прави нещо съществено, но тогава Роуд й препречи пътя. На лицето му се бе разляла широка усмивка, подсказваща, че ако не друго, то поне бе дръпнал една удовлетворителна дрямка. Босите му крака шляпаха безгрижно по дървената основа на пода, а от кръста нагоре също се забелязваше липсата на дрехи.
- Искам да мина. И също така нали осъзнаваш, че си полугол? - попита Сюуел, въпреки че не бе нещо необичайно за юлските дни да видиш човек с доста по-оскъдно облекло, но бе ясно, че Роуд не го правеше под въздействието на жегата, а по-скоро целеше нещо друго. Едва тогава за пръв път й се чу гласа за последните седмица и половина. Надяваше, че не бяха забравили, че може и да говори.

//пак и се отплеснах в ненужни описания, и стана бозаво, но все тая ;д

"Бих, ако не беше на пътя ми"
Естествено този отговор не намери своя звезден миг. Бе брутално прекъснат от следващите думи на Роуд. Ах, как Ивон съжеляваше, че не бе по-хаплива, когато имаше възможност... Не че и сега не й се предоставяше, но можеше всичко да бъде толкова по-лесно. Реално тя не усещаше как на моменти губеше връзка с човешкото поведение. Все още се бореше с остатъците от живота на търсача, с който все още бе обвързана, но в далеч по приемливи граници. Но две години не бяха достатъчни, за да разрушиш бариерата пред истинските емоции, а и по характер Сюуел бе по-потайна.
Дъхът й за миг секна, когато Роуд за притисна към себе си. Беше решила, че разговорът бе преключен, а очевидно водачът имаше други намерения. В същия момент бе сигурна, че мислите им бяха напълно различни. Роуд бе воден от типичните си човешки потребности, докато подобна близост за нея бе като една стъпка напред в разкриването на тайната й. Не искаше да мисли за това. Така единствено издаваше още следи.
- Дори един душ не е в състояние да отнеме отвратителният ти нрав. - въздъхна Ивон. Не че някога се бе надявала един ден да го види по-различен от познатото. Дори не бе сигурна, че щеше да свикне в подобна промяна. Роуд си бе такъв и всички бяха свикнали с това. Едни го търпяха, други се бяха примирили с факта, че никога нямаше да се промени, а за нея всичко бе безразлично и относително.
С момента лекота Ивон се измъкна от ръцете му и продължи напред. Всъщност нямаше да постъпи толкова безразлично. Ако пожелаеше, можеше да се подаде на подлостта си, а това водеше единствено до чиста проба забавление. За секунда се завъртя на пръсти, единствено за да види гърба на Роуд, отдалечаващ се към всекидневната. Скъси разстоянието помежду им. Съвсем леко го хвана за рамото, но явно бе улучила момент на изненада и слабост, така че лесно го накара да подпре гръб на хладната стена. Бе неин ред да се приближи максимално. Височината отново се явяваше пречка, но Ивон лесно вдигна поглед, за да срещне неговия.
- Така ли? С това ме караш да се чувствам като сандвич с шунка и кашкавал, а не обичам да ме сравняват с храна.
При Сюуел нещата бяха на приливи и отливи. В един момент търпеше всичко и потискаше думите си, но рано или късно всичко й идваше в повече и следваше момент на безразсъдност и хапливи реплики. Роуд просто не бе случил на момент.

Дъха му секна от внезапната промяна в поведението й. Бе решил, че мимолетната им закачка щеше да си остане такава, както всяка друга, която си имаха така по между другото за разсейване от ежедневните препирни в Имението и напрежението витаещо през последните седмици, макар в момента да се чувстваше наистина спокоен от сума време насам. Гърба му бе опрял в студената, олющена стена на коридора, предразполагаща повече към филм на ужасите, отколкото към секс сцена, ала всеки ужас си имаше очарование нали. Сегашното очарование стоеше пред него, притиснато в тялото му, а Роуд сякаш потъваше по един доста извратен начин в тъмните й очи... и все пак, беше приятно да я усеща толкова близо. Наелектризиращо близо.
Ръцете му я стиснаха за добре оформеното дупе, което я притисна към слабините му. Роуд не се замисляше, поне не и в този момент, че това би могло да разклати по някаква причина спокойствието и разбирателството. Искаше да я има и нямаше норма на поведение, която да го накара да се възпре някой ден от това си желание. Наведе се напред и почти долепи устните си до нейните предизвикателно. Докато говореше, те съприкосновеничеха с нейните, докосвайки ги едва осезаемо при всяка сричка:
-Винаги може ти да бъдеш шунката, а аз филийката, котенце.- почти из мърка Роуд, усмивката на лицето му се разля почти мигновено, демонстрирайки очарователността на собственика си.- Но предпочитам да бъдем просто аз и ти и да не ни разделя кашкавал.
Изобщо нямаше представа как успяха да се самоопределят като храна, но метафората си вършеше работата идеално в моментната им закачка.

Котенце? Бе прекалено мило и невинно. Ивон по никакъв начин се виждаше като нещо толкова симпатично, но може би сама грешеше. Въпреки това не й харесваше директността на Роуд. Така убиваше цялата забава. Бе очаквала повече воля от него, но Амброзия би трябвало досега да и бе доказала, че хората не бяха като нея.
- Роуд, никога няма да се промениш, нали? - поклати глава и лека усмивка изгря на лицето й. Дори е чувстваше това като усмивка. Бе по-скоро като израз на задоволството, което я бе завладяло, щом бе доказала на себе си, че и той не бе нещо повече. Вече започваше леко да съжалява, че нямаше да има шанс да разнообразие ежедневието си с него.
Отдръпна се назад като отново го изгледа. Нямаше представа какво щеше да прави. Едва ли скоро щеше наистина да заспи. Скуката бе едно. Поне малко я приспиваше, но сега и от нея нямаше следа. За един кратък миг на надежда се бе запиляла някъде.
- Поработи малко повече по волята си и тогава може да бъдем просто аз и ти. - довърши Ивон, отстъпвайки назад по продължение на коридора. Нямаше намерението да хаби повече от времето си с Роуд. Странно, винаги бе вярвала в неговите качества, но от кой ли бе събирала информация? От останалите женски в групата? Те бяха доволни от всичко. Нали работата им бе да са декорация и забавление? На тях се падаше тежката задача да се занимават с масата. За разлика от тях, до Сюуел малцина се бяха опитали да приближат и все без успех. Тя просто си имаше буен нрав, с който никой не смееше да се замеси, което май единствено доказваше още няколко безволеви същества на хоризонта, събрани на едно място като подплашени зайци пред разстрел.
Ивон се завътря на пети и продължи напред секудни преди някой да я сграбчи за китките и да я накара да спре.

-Все още не съм те пуснал, Ивон.- обяви Роуд.
Държеше китките й здраво, но все пак някак нежно. Не изглеждаше като да се е трогнал особено много от думите й. По скоро го забавляваха по един странен начин, който му харесваше. Дръпна й назад, карайки тялото й да се удари в неговото. Подсече краката й и подпъхна ръката си под свивката на коленете й и мишниците, вдигайки я във въздуха. Това като че можеше да му спечели един наистина хубав бой, какъвто заслужаваше, но някак си не му се струваше, че мис Сюуел е в положението си да удря, все пак... той не искаше да я изпусне.
Стори му се съвсем лекичка, сякаш бе перце, но предполагаше, че е доста по- жилава, отколкото изглеждаше, затова не му се искаше да изпробва способностите й. Усещаше, че най- добрия вариант е без да прекрачва прага на дразненията си с нея, които чисто и просто моментално си прерастваха във флирт и още нещо... Понесе я гордо, сякаш беше трофей към най- близката врата по коридора. Бутна я с крак, беше убеден, че ключалката няма да издържи достатъчно, дори и да беше заключено. Така и стана, вратата се отвори без да протестира и го пропусна в една от стаите, на които не бе обръщал внимание по някакви необясними причини. Въпреки това тя съдържаше легло, що годе запазено, макар и малко прашно. По пода имаше различни трески от столовете, които бяха меко казано нацепени на миниатюрни парченца. Тъмен персийски килим, отдавна проскубан, но все пак запазил своето очарование.
Роуд пусна Сюуел върху леглото, а при падането й се вдигна цяло облаче прах, сякаш бе някакъв специален ефект. Просна се на леглото, обкрачвайки я, за да не може да се измъкне.
-Аз не приемам Не за отговор, Сюуел.- напомни й Роуд и се надвеси над нея.

- Дори не ми зададе въпрос, драги ми Роуд. - изрече отчетливо Ивон, щом преодоля пристъпа на задушаваща кашлица в следствие на вдигналия се от леглото прах. Погледът й за миг за спря на неговия. Ивон не се противеше сякаш подготвяше собствен малък и подъл план.
Силата й бе в издебването на неочаквана атака. Бе прекарала цял живот в изучаване на това поведение и бе единственото, което харесваше от миналото си и желаеше да запази завинаги. С лекота отмести Роуд от тялото си, претъркулвайки го към края на леглото, докато не чу глухото тупване, доказващото падането му върху стария килим. След това се надигна на лакти и погледна към него.
- Все още ли имаш желание да се занимаваш с мен? - попита реторично Сюуел. Не очакваше отговор. За секунди бе подредила мислите си. Това бе друго качество, което харесваше в себе си. Сега нямаше никакво намерение да се отклонява от плана си. Може би бе грешала. Роуд бе по-нахален от останалите в групата. Или поне не се отказваше лесно, което бе в негов плюс.
Ивон се приближи към ръба на леглото, за да надникне към пода, където бе водачът на групата. Надвеси се над него малко преди да се строполи ефирно до него и да преобърне ролите им с едно леко движение. Така поне разликата във височините им не бе от значение.
Постепенно се надвеси над лицето му, дразнейки го с дъха си, но без явното намерение за нещо повече. Изви гръб като котка. Езикът й изкушаващо докосна кожата му като остави влажна следа по дължината на врата му. Само това. Ивон остави Роуд зашеметен от изненада, лежащ върху килима. Отпусна се отново върху леглото.
- Внимавай, Роуд,... - гласът й се разнесе като смесица между шепот и говор, но с лека предупредителна нотка. - Аз не съм като останалите от колекцията ти.

-Ти си перличката в короната.- похвали я Роуд, обгръщайки я с ръце, спирайки всичките й възможности да мърда повече от необходимото.- Пиранята сред златните рибки. Как бих могъл да ти откажа, Ивон?
И кой би ти отказал, по ангелите?, помисли си Роуд, докато се изправяше до седнало положение, докато я държеше в ръцете си без да я пуска. Играта им, сякаш опасна за целия свят като че нямаше да има край. Умираше си да подкача деликатно егото й, да го погалва с перце и от време на време да борави така с комплиментите си, че те да звучат повече като обиди, но все пак да запазват общия си, прекрасен смисъл. Понякога му се искаше и другаде да бърка така, но повярвайте, за сега това ще ви бъде спестено. Нашият герой имаше някакво подобие на срам и не можеше да си позволи да сподели тези си мисли с общата аудитория и граница на приличност.
- Как съм могъл да пропусна да те попитам.- почти се разочарова от себе си Роуд, фалшивостта пролича в гласа му още в началото и накрая бе подкрепена от тихия му смях в ухото й. Езика му направи черта по ръбчето на ушната й мида.- Сега те питам и очаквам да ми отговориш положително, красавица.
Не успя да й спести очакванията си, така де, защо трябваше да я мотае дълго време, когато можеше да я подкачи и да й каже направо какво очаква.
Пръстите му се подпъхваха под тениската й, рисувайки малки кръгчета по голата й кожа отдолу. Струваше му се толкова приятно да усеща настръхващата й кожа, мекотата й и нежността при допира.

- Пираня?
Ивон бе очарована от това сравнение. Харесваше й по незнайна причина. Може би това бе една от представите й за душа сред група от хора. Но нямаше значение каква точно бе причината. По-важно бе, че отново Роуд се опитваше да наруши хармонията на плана й.
Бе сигурно, че леките им закачки скоро щяха да намерят своя край. Вече не бе въпрос на по-оригинално дразнение, отколкото на борба за надмощие в ситуацията. И Сюуел щеше да спечели своето. Бунтарка по душа и инат по природа бяха идеалната комбинация. Ивон с лекота се измъкна от ръцете му. Единственото, което не знаеше, бе как да осъществи новата си мисъл. Но бе сигурна, че Роуд щеше да приеме това като поредния опит за бягство и щеше да й достави задоволителен материал за работа.
Очакванията й не бяха опровергани. Водачът отново се опита да я лиши частично от свобода на движения, но този път Ивон бе готова за подобна стъпка. С едва забележимо завъртане обърна действията му в своя полза. Започваше да харесва стените, които не бяха в излишък в имението. Съвсем не нежно отблъсна Роуд до най-близката. Устните й не му позволиха да изрече дори една сричка. С върха на езика си подразни нахално неговия, но отново го лишаваше от правото на отговор. Бе крайно време той да научи, че щом бе водач на групата, не трябваше да си вярва, че пред себе си няма никакви пречки.
- Така вече е по-добре. - прошепна Ивон и в гласа й се прокрадна почти незабележима дрезгава нотка, породена от леката насеченост на дъха й. Пристъпи назад, но единствено, за да подготви вторият капан. Роуд дори не разбра кога бе хванала ръката му и с минимални усилия го бе свлякла върху килима, отново възползвайки се от мига на момента изненада и осигурявайки си място отгоре му. Без да очаква някаква покана, захвърли тениската си зад себе си. Усети как ръцете му отново се спуснаха към голата й кожа, но това не бе в състояние да я разсее. Приплъзна ръцете си по голите му гърди, приближавайки бавно тялото си до неговото, докато лицето й бе едва на сантиметър от неговото или по-скоро над неговото, и тогава отново впи устни в неговите като този път си позволяваше съвсем нежно да запахва долната му устна.

Тази жена го правеше луд. Не беше сигурен, че има друга, способна да накара един мъж да си говори сам... и, ако Роуд не бе зает да влиза в ритъма й на дива необузданост, сигурно щеше да прави именно това. Щеше да коментира женствените й извивки с второто си аз. Колко фатална изглеждаше във всеки един момент; непредвидима. И това я правеше толкова опасна, не му се струваше, че може да бъде друго. Излъчването й на ангел бе достатъчно лъжливо. Под ореола си Ивон сякаш носеше рога, а на место крилата, имаше опашка. Но какво пък? В този свят не можеше да се притеснява дали е попаднал на фатална жена измамница или не?
Ръцете му грубо се разхождаха по гърба й, докато не стигнаха ръба на панталона й. Едната се пъхна там, под него, стискайки дупето й неприлично, а другата се изкачи до гърдите й, галейки ги някак много по- нежно от позволеното. Харесваше му да усеща настръхналата й кожа, едва забележимите потрепвания, когато я докоснеше непредвидено, превръщайки действието си в приятно дразнение. Надигна таза си, отърквайки слабини в нейните, нагорещявайки още повече играта им, която така бързо се бе превърнала в нещо наистина взривоопасно.
Роуд въздъхна блажено, усещаше тялото си толкова напрегнато по един прекалено приятен начин. Устните й го караха да спира да мисли за каквото и да е, освен за тях и палавата им собственичка.
Ивон предизвикваше всичко най- животинско и първично в него, възбуждаше го почти с всяко свое движение. Факта, че доминираше над него го наелектризираше дори повече.
-Може да бъде и много по- добре, Сюуел.- напомни й Роуд.
Накъсания й дъх и меките й устни го караха да се чувства наистина желан.

Думите на Роуд породиха тих смях от страна на Ивон. Разбира се, че можеше и по-добре. Винаги съществуваше и този вариант, но защо да избързваха? В крайна сметка нали целта й бе точно да го измъчи до самия край, а май Роуд бе решил да се прави на непобедим.
- Това е едва началото, драги. - прошепна Сюуел. Слепешката откри ръцето му, контрирайки следващите им нагли маршрути по кожата й. Сплете пръсти с неговите и се изправи до седнало положение, което по-скоро важеше с пълна сила за Роуд. Все пак не тя бе лежащата отдолу. Чиста проява на съжаление към бедния предводител, който се предаваше така лесно. Но бе по-опасно за нея. Вече се появяваха моменти, в които бе готова да се откаже от тази игра. Въпреки това умело потискаше това желание. Не можеше да допусне някой да й влияе толкова силно.
Нежността на целувките й се бе изпарила в нищото. Сега бе предоставила сцената за подобна изява на Роуд. Случваше се от време на време да захапва или поне одрасква леко кожата му, но се стараеше да не прекалява. В моментите, когато телата им прилепваха плътно едно до друго, усещаше как всеки един негов мускул бе напрегнат в очакване и това сякаш пробуждаше нова и непозната част от нея. Но при всички случаи усещаше как с всяка секунда на блаженство от страна на Роуд, екстазът в нея бавно я завладяваше все повече и повече. В един момент просто нямаше да мисли. Щеше да се отдаде единствено на инстинкти, а те никога не я подвеждаха. А как само копнееше да му отнеме и малкото налични дрехи...

-Резервирам те за това денонощия, красавице.- прошепна в ухото й Роуд.
Притисна голите й гърди към своите, надигайки я лесно, докато изхлузваше панталона й, който толкова много му пречеше в тези моменти на близост, че нямаше как. Често му се случваше, докато обсъждаха някой от плановете за действие, да мисли предимно за Ивон без половината си дрехи. Беше му нужно да свали едва няколко не много нови, но все пак доста запазени дрешки от нея, за да я има достатъчно разголена. Харесваше му загадъчността на жената, сякаш караше въображението му да се развихря още повече и мозъка му да работи на възможно най- пълни обороти.
Свали джинсите й до свивките на колената, достатъчно, че да пъхне нахално ръцете си под сами бельото й. Пръстите му все още бегло шареха по кожата й, оставяйки няколко заветни места просто недокоснати сякаш, за да я подразни наистина. Устните му си намираха място по врата й, нежните й рамене, ключицата й гърдите, обхождайки ги по обстойно към най- чувствителните места. Галеше вътрешната страна на бедрата й някак грубо и в същото време внимателно, за да не й оставя белези... за сега. Гризна лекичко меката част на ухото й, засмуквайки я.
Усещаше се толкова луд по тази жена, че можеше да се закълне, че ще заложи главата си за нея, каквото и да се случи.

Само за едно денонощие?
- Едно денонощие? Прекалено скромен сте, господин Роуд. - прошепна по същия начин Ивон като си позволи леко да лизне онази миниатюрна частица от врата му, точно под ухото. Харесваше начин, по който се подлудяваха взаимно с тези думи. С подобен тих тон те се превръщаха в секретен разговор, който бе достъпен единствено за тях.
Липсата на фамилия леко затрудняваше общуването им по неговия официален начин, но Роуд вършеше задоволителна работа какво за собствено, така и за фамилно име, но Сюуел бе сигурна, че това бе просто прякор. Ивон усещаше как започва да губи контрол на мислите си. Бе твърде рано. С подобни действия единствено се предаваше. Инстиктите й не се бяха пробудили все още от така дългия зимен сън. В дадени моменти забиваше нотки в раменете на Роуд, но ноктите й в последно време бяха така добре подържани, че едва ли оставяха следи или му причиняваха особена болка. Но все пак Сюуел се надяваше, че с това успяваше да го усмири за секунди.
Чуваше дъха си и негова насеченост. Роуд буквално целеше да я изкара извън релси, а сама бе казала, че това бе "едва началото". Не трябваше да допуска дори миг на слабост, защото той можеше да се възползва от него, а бе толкова трудно.
- Така и не чух отговора. - изрече гласно Ивон, щом успя да си поема нормална глътка въздух. Пръстът й се възспрял за момент устните му, но ръцете продължаваха своята палава игра. Очакваше добър отговор. Нещо, което да породи дори лека усмивка от нейна страна. Бе сигурна, че Роуд знаеше репликите си, дори те да не бяха предварително написани и изучени до съвършенство.
От моментът му на размисъл или по-скоро подбор на поредното засукано изречение, Ивон се възползва, за да изрита прилично джинсите си и обмисли вариантите, по които лесно можеше да си върне преднината и да остави Роуд при същия излишък на дрехи. Ах, как в нея се пораждаше неустоимо желание да си разкъса на парченца. Не се познаваше такава, но започваше да харесва тази тъмна част от характера си.
Моментът на разсъждения не продължи дълго. Действията й бе протекоха по план, но бе факт, че сега бяха квит при липсата на дрехи, което правеше близостта на телата им още по-осезаема. Сюуел бе прекратила с добросърдието и отново избута Роуд назад. Устните й зашариха по тялото му, спускайки се надолу по гърдите му до ръба на бельото му, който захапа игриво и се върна нагоре по същия маршрут.

Подпря се на лактите си, което го надигна достатъчно, за да може да наблюдава как устните й оставяха диря по кожата му. Целият настръхна, когато зъбите й леко я задраха, оставяйки онова подло подлъгване като усещане. Сякаш му се искаше да бъде по- дръзка, но и в същото време все така внимателна, ако Ивон изобщо бе внимателна. Сърцето му биеше забързано, изтласквайки кръвта към едно определено място в тялото му. Чувстваше се някак развълнуван от близостта на Ивон, прекалено развълнуван. Сякаш бе ученик от началното училище, който си падаше по някоя гимназистка и тя най- накрая му бе обърнала някакво внимание, колкото и незначително да бе то.
Остана леко разочарован, ала миг по- късно се бе върнал в играта. Устните му се бяха сключили около едно от зърната й, засмуквайки го палаво, докато езика му дразнеше връхчето. Не бе успял да се стърпи и да пристъпи към малко по- настойчиви действия и кой би успял да устои на мис Сюуел? Така прозорлива и в същото време неприлично сексапилна, неповторима и не сравнима с всички онези жени, слезли от кориците на порно списанията. Ивон притежаваше нещо, което не можеше да се сравни с нищо, минало през ръцете и други части на тялото на Роуд.
Смяташе отговора си на въпроса й за ненужен. Нима й трябваха думи, когато Роуд й предлагаше действия? Изкачи езика си нагоре, оставяйки мокра следа по меката като кадифе кожа, чак до брадичката. Усещаше възбудата си достатъчно ясно изразена, за да успее да й подскаже, че я желаеше не само за веднъж.
-Мила ми мис Сюуел, колко време ми отпускате с вас?- попита я Роуд, замаян, сякаш дрогиран от нея.- Ако зависи от мен дълго дълго няма да Ви пусна да си тръгнете със или без съгласието ви.

Ивон се надигна учудена от отговора. Може би не очакваше нещо толкова дръзко. Вярно, просеше си точно подобен отговор, но не и структуриран по подобен начин. Отново усещаше как Роуд блъфира. С това единствено унищожава така забавната им игра.
Сюуел се усмихна самодоволно от отговора, но се постара в тази усмивка да се прокрадне и онази отчаяна нотка от липсата на повече воля. Съвсем безцеремонно тя се изправи, оставяйки предводителя проснат върху килима с изненадано изражение. Целеше точно този ефект.
- Тогава съм готова за преговори, господин Роуд. - подхвърли някак делово и го погледна строго. Намираше ситуацията за комична, но не показваше смеха, който така нагло я задушаваше. За миг липсата на тялото му до нейното бе толкова чувствена, че бе в състояние да я накара да размисли и да я върне обратно върху му, но ината се оказа по-силен. Необезпокоявана от оскъдното си облекло за подобна делова среща, в която щяха да се уговарят преговори за престоя й в неговата компания, Ивон се отпусна върху леглото. Не беше това, което си представяше, но пред погледа й не попадна по-удачен мебел в стаята. Сюуел се повдигна на лакти и кръстоса крака. Сега бе моментът, от който Роуд трябваше да се възползва, преди тя да бе решила, че доминацията й липсва. И знаеше, че той щеше да го направи. Нямаше начин да не остане подразнен от тази внезапна спирка и то по средата на толкова ключов момент, в който бяха паднали почти всички задръжки.

Видя потенциалната възможност да доминира. Не можеше да я изпусне точно сега, нямаше такава опция просто. Усещаше се толкова възбуден и наелектризиран, а тази жена си играеше с него като с дете. Как не й беше жал, че го разиграва толкова подло, подлъгвайки цялото му същество да я желае, да си мисли, че я има и в следващия момент да се изправи и да се отдалечи. Не можеше да й позволи толкова безнаказано да се измъква, невинно, сякаш нищо не се бе случило и водеха напълно нормален разговор между възрастни.
Изправи се от пода, претълкулвайки се на леглото. Седна необезпокояване върху дупето на Ивон, това напълно отрязваше възможността й да му избяга. Сега щеше да я види как ще процедира. Езикът му се придвижи от ръба на бикините й нагоре, очертавайки гръбначния й стълб. Не успя да стигне до онова малко белегче, което щеше да я издаде, че е Душа поради наличието на коса, ала и самият Роуд бе толкова разсеян, че може би нямаше да забележи. Езика му заобиколи по рамото й, врата чак до ухото. Ръката му подхвана брадичката й, извръщайки я на една страна, за да може да целуне устните й.
-Предвиждам, че преговорите ще завършат със споразумение в моя полза, скъпа ми Ивон.- изръмжа в ухото й, притискайки слабини към дупето й, сякаш за да й докаже колко го побъркваше.- Дай ми десет минути и ще ми се молиш да останеш по- дълго при мен, котенце.

Ивон леко се размърда. Харесваше играта, но единствено, когато водеше или печелеше, а в момента не бе в нито една от двете графи. Бе позволила на Роуд да се докаже, но смяташе скоро да промени това. Още едно леко усилие й бе нужно, за да се обърне с лице към него.
Самодоволна усмивка изви крайчетата на устните й, когато повдигна леко таза си, за да напомни на Роуд, че две тънки парчета плат все още ги разделяха. Факт, който подлудяваше и двамата, но Сюуел умело прикриваше този факт. Може би успеха й с всевъзможните начини, по които го дразнеше, й даваше достатъчно сила да се бори с други чувства и емоции, които упорито настояваха да се докажат.
- Не бъди сигурен, че аз ще бъда молещата... - прошепна Ивон точно до ухото му миг преди устните й отново да поемат мисия с неизяснен маршрут, но бе важен факта, че стартовата им позиция бе от врата му. Ръцете й зашариха по тялото му. Ивон се възползва от новата проява на загуба на контрол от страна на Роуд, за да докаже, че не се предала и да промени отново ролите. Бе хубаво, когато се виждаше като победител, но едно толкова обикновено преобръщане не бе достатъчно. Устните й намериха неговите, докато ръцете й бяха открили своите призвание. Едва докосваха кожата му като докосването им стана по-осезаемо едва когато стигнаха ръба на тънкия плат, носещ могъщото название 'бельо' или каквото там още го оприличаваха магазинерките в подобни специализирани магазини, ако още съществуваха такива. Постепенно устните й се отделиха от неговите и също заслизаха надолу, но с далеч по-забавено темпо. Едната й ръка придоби прекалено огромно самочувствие, така че нахално се вмъкна под плата, докато другата се заизкачва нагоре. Ивон отдели един миг, за да срещне погледа на Роуд, ако въобще можеше да се изрази така.
- Все още ли си на същото мнение? - попита тихо, позволявайки на дъха си да подразни кожата му, поради завидната им близост. Бе сигурна, че той не бе в състояние да мисли за това кое мнение подкрепя в този момент. Тялото му го издаваше прекалено ясно. Всяка тръпка, която преминаваше през кожата му, напрегнатите мускули, с чиято помощ опитваше да овладее малкото му останал контрол, тихите стонове, които сподавяше в опит да не покаже слабост. Но Ивон не смяташе да спира дотук.
Устните й отново зашариха по кожата му. Бе моментът, в който ръцете й показаха своята сръчност и изкараха от играта и последната дреха от тялото му. Това вече бе победа. Заслиза още по-надолу, но единствено, за да подбуди фантазиите му и да го подразни. Накрая просто се върна нагоре, достигайки устните му, но така и не се достигна до поредната целувка. Това не бе в плана. Въпрос бе сега дали Роуд щеше да остане пасивен или отново щеше да се бори за надмощие?

Лишен от бельото си, Роуд се чувстваше някак доста по- свободен и му беше доста по- удобно. Малко или много парчетата плат наистина му пречеха и го караха да изпитва дискомфорт. Но дори премахването на бельото не можеше да го отърве от възбудата, която предизвикваше Ивон у него. Дишаше накъсано, нямаше спор, че кръвта му бушуваше по вените, а въображението му безгранично работеше на пълни обороти до създаването на сцени, достойни за порно сценарии. Предчувстваше, че ако вместо с избиване на хора се бе заел с професията порно актьор, щеше да забогатее за отрицателно време и с доста повече пари, пък и сигурно нямаше да ги завладеят извънземни... може пък дори да харесаха проектите му.
Ръцете му подхванаха бедрата й от вътрешната страна и ги накараха да се раздалечат колкото беше възможно повече. Пръстите му запъплиха непослушно на горе, достигайки ръбчетата на дъното на бикините й. Пъхнаха се отдолу, погалвайки срамните й устни някак ефирно, сякаш само да я подразни и да й даде бедна представа за това, което щеше да направи с нея.
-Да кажем, че съм на почти същото мнение, мръснице.- сподели й тихичко Роуд.
Целуна устните й страстно, засмуквайки езика й лекичко. Целувката му съдържаше много емоции на веднъж, бе някак зареждаща с енергия, караща хиляди атоми да се движат по- бързо и по- бързо в атмосферата, ако в нея, разбира се, имаше атоми. Роуд не беше най- добрия физик на света и като цяло такива способности му липсваха в огромни количества. Но какво значение имаше в момента всички тези глупави мисли, когато имаше такава жена, оставена в ръцете си?

- В такъв случай ще се наложи да променим това. - промълви едва доловимо Ивон, опитвайки се да не показва, че е на крачка пред провал. Не можеше да захвърли толкова усилия на вятъра. Просто бе недопустимо, но какво още можеше да направи, за да му полази по нервите? Знаеше си, че избърза прекалено много.
Почти светкавично нова мисъл си поправи път до ума й. Или по-скоро до разумната част от ума й, която продължаваше да функционира по предназначение. Останала просто бе неизползваема в момента и това допълнително я изнервяше. Защо трябваше да се превръща в човек. Вярно, тялото й бе такова, но защо, за Бога, човешката слабост достигаше и до ума й? И все пак това не бе проблем, с който да се разправя в този момент. Вместо това трябваше да действа.
Сюуел ловко се измъкна от ръцете му. Преобърна се на другата страна на леглото, излягайки се по гръб. Придърпа част от жалкото подобие на чаршаф върху себе си и слепешката зарови някъде под тъмната кутия до леглото, наподобяваща й на нощно шкафче. Бинго! Точно такова бе и имаше интересни четива. По-скоро едно - списание на поне десет години или според датата бе на толкова. По дяволите, защо всичко трябваше да бъде толкова старо в това имение? Сякаш напълно губеше връзка с истинския свят.
- Отегчих се. Може да се върнеш към ежедневните си задачи, ако желаеш. - заяви Ивон, бегло поглеждайки към Роуд. Очакваше да остане изненадан, но явно все още не бе осмислил думите й. Ако не друго, то поне бе добра актриса и отлично си придаваше пълно безразличие относно цялата ситуация. Прелистваше страниците с такова спокойствие сякаш досега просто бяха обсъждали един по-особен план, което бе твърде далеч от реалността, но пък нали така поне можеше допълнително да го подразни.

Вътре в него нещо се размърда, събуждайки онова животинско поведение у Роуд. Или иначе казано неандерталеца, живеещ у всеки мъж, който му подсказваше, че трябва да харесва наистина добре оформено дупе и хубави цици. Онази част, жадуваща толкова много за сношение, че бе готова да стигне дори и до грубост. От друга страна, на Роуд никак не му бе нужен този неандерталец, за да играе грубо и без задръжки. За миг му се стори, че игра с достатъчно компромиси до момента и беше време да пристъпи към доста по- драстични мерки, достойни за момента.
-О, Ивон, никак не си познала!- отряза я Роуд твърдо, а гласът му не търпеше противоречие от никакви противоречия, колкото и да й се искаше.
Придърпа Сюуел отново в обятията си. Изтръгна списанието от ръцете й, захвърли го някъде на страни, а то, горкото се удари в стената и се отдели от корицата си, докато политаше отново към земята. Звукът обаче остана някак глух за ушите на всички, не обезпокояваше никога и не пречеше на случващото се.
Грубо хвана китките на Ивон и вдигна ръцете й над главата й. Държеше ги здраво, обещавайки й този път да не позволи да се измъкне. Зацелува кожата й, докато ръката му разкъсваше нежния плат на бикините й съвсем нахално, най- вероятно я лишаваше от поредната дреха, но можеше да е доволна, че поне бе оставил основните й дрехи, каквито последно време бяха в недостиг в Имението, единствените, които идваха в резерва бяха някакви стари рокли от средата на осемдесетте години, които намериха при идването си в Имението. Пръстите му грубо минаха по едното й бедро, оставяйки пет червени следи от натиска. Усещаше трепета на кожата й, толкова приятен, докато езика му си играеше със зърната й. Надигна глава от тях, облягайки брадичката си между гърдите й, за да впери поглед в лицето й.
-Както вече казах, аз не търпя откази.

За секунди дъхът й се бе учестил. Но дори това не уби желанието й да бъде победител. Може би просто очакваше своя звезден миг. През това време можеше спокойно да се наслади на всичко, което мъдрата главица на водача бе родила като идеи. Не се съмняваше, че освен в хитрите планове, го биваше и в подобни игри и номера.
- Оу, лошият вълк май се ядоса? - Сюуел рано или късно щеше да смеси в разговора и неустоима доза сарказъм. Поне знаеше как да използва това качества за разлика от много други, които преувеличаваха с ползата. Добре, трудно бе да се прави, че случаващото се не я засяга. Та тя никога не се бе отегчавала... Просто знаеше как да го изкара извън нерви и това бе едно от съкровените й желания. Да, Ивон винаги бе искала да изпита волята на Роуд и съответно да направи всичко толкова мъчително, дори по този начин да дразнеше и себе си.
До този момент нямаше никакво намерение да измъква ръцете си, въпреки че усещаше как под натиска все по-малко кръв достигаше до пръстите й и знаеше, че постепенно те щяха да изтръпнат. Определено това не бе особено приятно чувство, но можеше да го преживее. Тогава се отдели още една секунда, в която наум прокле крехкостта на хората.
Незавладеният й за момент от каквито и да било ласки или други действие крак покорно се обви около кръста му, приближавайки тялото му по особено собственически начин към нейното. Вероятно това бе единственото действие, което Ивон предприе.

Това й действие сякаш го накара да я желае още повече. Имаше нещо толкова първично и в същото време нечовешко в Сюуел, че трудно можеше да й устои. А в момента бе дори повече от невъзможно.
-Зайченце, не бива така да си играеш с големия лош и стар вълчо.- предупреди я някак шеговито Роуд, но във всяка шега има и по малко истина, нали така?
Притисна слабини към нейните, само за да усети нежната й кожа, докато пръстите му ловко се разхождаха по непозволените места на тялото й, галейки го, а лекият натиск на пръстите му дразнеше нервните й окончания определено приятно. Усещаше как тялото й реагира на ласките му и това, Ивон трудно щеше да прикрие или отрече. Трепетите и едва осезаемите конвулсии, настръхването при допира му, го караха да се чувства крайно добре и доволен от себе си. Взираше се право в очите й, сякаш, ако мигнеше, Сюуел щеше да се изпари като фантазиите му, които се изпаряваха в момента, в който някой разбереше, че скъпия им водач не слушаше и го ръчнеше здраво, здраво!
Тогава обикновено наставаше поредния скандал за какво толкова си бил мислел и защо не обръщал внимание на важния план за връщането на гумените патета на Кайл, един невъзможно голям мъж, пристрастен към къпането с гумени играчки, приели вида на пернати, плуващи създания. Имаше нещо толкова странно глупаво в тези ситуации, че често се замисляше дали не е объркал бежанския лагер.

- О, нима? - попита Ивон напълно самоуверено. Никога не би се вслушала в нечий съвет или предупреждение. Беше зарязала това далеч в миналото. Е, може би сега Роуд имаше малко право, но вярата в собствените й сили бе по-силна от всичко останало. Ръцете й леко размърдаха сякаш проверяваха дали бе точния момент за бунт, но Ивон по-скоро го правеше, за да изгебне неприятното чувство от изтръпнали нерви. Не се оплакваше, дори да бе частично ограничена в този момент. Така поне нямаше да се подлъже отново да дразни Роуд, което не бе добра идея, защото идеите й вече започнаха да изчерпват капацитета си.
В този момент в главата й се зароди интересен монолог. Нямаше начин да го сподели, но пък така искаше. С малко хитрост успя да измъкне ръцете си и да си спечели отново доминираща позиция.
- Май съм сбъркала в преценката си.. По-скоро си инатливо агне. - констатира Ивон за секунда. Устните й отново зашираха по тялото на Роуд, следвани от ръцете й. Нещо, което им бе отнето за кратко време. Бавно се изкачи до ухото му, оставяйки бегла влажна диря по врата му, и прошепна:
- Колко пъти си си представял тази сцена, когато е трябвало да измисляш нов план?
Сюуел определено искаше да чуе отговора на този въпрос. Всъщност бе по-интересно дали реалността бе попаднала поне малко във фантазиите му или не, но за началото и това вършеше работа.

Роуд я прегърна през кръста притискайки я към тялото си здраво. Ръцете му бяха достатъчно силни, за да го направят и да я задържат умело и за дълго. Въпреки това отново й оставяше минимална възможност за измъкване, сещате се, не можеше да прави нещо против волята й, докато не го раздразнеше съвсем, тогава може би щеше да ускори процеса на закачките им и да преминат на съвсем напечената, сериозна част, която с такова нетърпение чакаше. Можеше с чиста съвест да й признае, че доста честичко си я представяше, но когато можеше да й го покаже, защо трябваше да си играят на думи.
Надигна таза си, а главичката на члена му мина между срамните й устни, загатвайки за очакващото Ивон.
-Нямаш представа колко пъти съм си представял, че правя така.- с пресипнал глас прошепна Роуд.- Или пък така.- прокара езика си от врата до устните й, засмуквайки ги жадно, докато напъхваше езика си между тях, лизвайки нейния игриво в една страстна целувка.- Не можеш да броиш до толкова сладурче, просто няма такова число.
Мислите му бяха някак хаотични, разпиляваха се и се събираха уж, но отново минаваха в неподредено състояние, което го караше да се чувства някак странно, рядко му се случваше да е толкова не координиран в мислите си, замаян сякаш, но усещането и причината в момента му харесваха.

Тих звук, наподобяващ котешкото мъркане, се сподави някъде в гърлото й, щом Ивон отказа да покаже каквато и да било слабост пред Роуд. Лека самодоволна усмивка отново си извоюва място върху устните й.
- Постарай се повече, Роуд... Така няма да си получиш дори едно денонощие. - подразни го Сюуел. Инстинктите й леко се пробуждаха, докато мислите вече отказваха да я слушат. Устните й докоснаха неговите в една мимолетна целувка. Внезапно това действие бе загубило каквато и да било стойност, освен ако не служеше като опит за прекъсване на ненужен разговор, какъвто в момента липсваше.
Едната й ръка се плъзна по кожата му без цел или причина, но бе факт, че дори нещо толкова несъществено бе повод Роуд се реагира по някакъв начин.
- Но пък едва ли си очаквал да реагирам така. - добави Ивон, отново отделяйки се от него и връщайки се към другата половинка от леглото. Въпреки това краката й послушно се обвиха около кръста му, щом Роуд опита отново да я придърпа към себе си. Колко ли време можепе да го разигра по подобен начин, наподобявайки гонитбата на котка и мишка? Да, харесваше й да бъде мишката и вечно да се изплъзва, докато имаше възможност. Но още повече харесваше новия си план, за който с усилие се наложи да се надигне до седнало положение, надигайки и Роуд, който отново бе опитал поне малко да ограничи движенията й. Едно глухо "туп" означи съвместното им падане върху килима по вина на Ивон.

//мда.. пак стана ужасно и идеите ми убягват, но.. май няма "но".