Двора на Имението

by **Алекзандър Лесбърн.** Съб Мар 03, 2012 10:27 pm

Поразено от радиацията, нищо тук не изглеждаше толкова жизнено, колкото беше всъщност преди да се получи изтичането й. Макар и да изглеждаше буйна, растителността се кършеше под кубинките на тези мъже и жени, избрали съдбата си на Апостоли, макар и все още не толкова успешно, колкото им се искаше.

by **Роуд Дръзкото Желание** Сря Май 02, 2012 5:19 pm

Нямаше нищо живо в този двор. Всичко бе притихнало в свой собствен свят и дори вятъра не брулеше листата така, както би трябвало да бъде. Всъщност... нямаше листа по дърветата, нито каквато и да е зеленина или приятна, щастлива глъч. Пролетта не се отразяваше на това място и караше Роуд да се чувства някак странно. Макар и за малко, бе свикнал със зеленината и приятно разлистената растителност в Тусон, намираща се предимно в парковете, извън индустриалната зона.
Пък и бе оставил това място доста по- забавно с доста повече смях във въздуха. Сега му се струваше по- примряло. Не се чуваше дори диханието на някой друг, освен неговото и това на Ивон. Всички ли бяха изчезнали? Къде се бяха скрили и защо дори по прозорците нямаше познати лица? Сякаш някой бе променил организацията на охраната и всички останали дейности на това място. Поне имаше кой да се грижи за всичко, макар все още не разбираше защо бе настъпила такава драстична промяна.
-Ивон, къде са всички?- попита я Роуд наивно като малко дете и я погледна със същото детинско излъчване в погледа си.
Бяха минали през целия град и бяха изнамерили някъде из складовете един голям шоколад, който бе успял да го подкрепи и да му възвърне частично силите. Кръвоизлива беше намалял... дали от липсата на много останала кръв или заради още по- стегнатата превръзка, която направиха и която почти го задушаваше, не можеше да се каже с точност.
Слезе нескопосано няколкото стъпала, които го деляха от голямата дворна площадка.

by **Yvonne Sewell** Чет Май 03, 2012 2:58 pm

Ивон го последва без да отговаря. Как би могла да му даде точен отговор, щом икога след неговото залавяне дори не бе помисляла, че ще се върне на това място. Може би имаше нов водач... Всъщност не. Ивон бе сигурна, че има нов водач. В противен случай би срещнала градските, но от тях не бе имало и следа от онзи последен ден в гората, когато бе видяла една малка част от тях.
- Нямам представа, Роуд, но се добре да те вкараме в имението. Едва ли радиацията би ти се отразила добре. - започна да разсъждава като негова майка Сюуел. Имаше доста логика в думите й. Радиацията не се отразяваше добре на никого, въпреки че не бе усетила някакви пристъпи на изменение в себе си, а бе прекарала девет месеца на това място и отново се връщаше. Не знаеше колко би останала. Може би минути, докато предаде Роуд в добри ръце, ден-два, за да бъде сигурна, че ще се оправи.. Всичко й бе толкова безсмилено и летящото свободно във въздуха, а тя бе вманиачена по точното плануване и всичко това, която можеше да я изненада я подлудяваше.
- Идваш ли? - попита, обръщайки се назад, щом мислите й утихнаха и осъзна, че не чува стъпките на Роуд зад себе си. Дори не бе разбрала, кога бе напреднала толкова. Мислеше, че стъпките й са бавни и ситни, докато блуждаеше из мислите си. По-назад Роуд може би отново се бореше с поредната вълна на умора, която го навестяваше поради загубата на толкова кръв. Единствено не й бе ясно как щяха да му възвърнат загубеното количество.

by **Роуд Дръзкото Желание** Чет Май 03, 2012 3:43 pm

Роуд се бе задъхал леко, облегнал ръце на коленете си и приведен напред. Беше се състарил с няколко години за отрицателно време. И макар да бе качил някое и друго крилце, не изглеждаше толкова здрав и приятен на вид. И колкото добре се бе чувствал до преди малко, толкова зле се чувстваше в момента. Беше сигурен, че имаше достатъчно сили, за да стигне до най- близкото легло, но уви! Не успя да стигне дори до стълбите на Имението, а трябваше да го направи.
Изправи се моментално, когато осъзна, че Ивон го гледа и гордо изпъчи гърди така, сякаш нищо му нямаше. Опита се в съвсем права линия да стигне до нея, но на веднъж дваж залитна пагубно и за малко да целуне паважа в градината. Беше отчайващо положение, което го караше да се чувства като някой загубеняк. Да не говорим, че сърцето му биеше бързо и притеснено от реакцията на останалите. Не му се вярваше да го посрещнат с голямо доверие, когато бе постъпил толкова безразсъдно и глупаво.
-Чакай ме, сладка, изгубил съм форма.- изпъшка Роуд.- Моите старчески кости ме предават, май.
Подпря се на рамото й, за да не залитне отново и завървя на равно с нея. Нямаше намерение да я притеснява допълнително, все щеше да намери сили, за да се представи подобаващо пред нея и всички.

by **Yvonne Sewell** Чет Май 03, 2012 4:41 pm

- Не мисля да влизам. Това си е вашето място. В очите на всички ще съм предателката, отнела идеалния им водач. - поясни Сюуел, добавайки наум 'Ще остана отвън като изгонено пале. Май горя от желание да изпитам това чувство.' В последното изречение дори вложи прекалена ирония, която успя да я разсмее и да я представи в налудничева светлина пред околните, които не виждаха мислите й. Е, поне около нея бе само Роуд, а той имаше свои проблеми, които на обмисля и едва ли бе забелязал тази моментна промяна в настроенията й. Но съвсем скоро възвърна сериозността или по-скоро нещо я накара да я възвърне.
Едва сега бе започнала да усеща топлината лъхаща от Роуд. Може би започваше да си въобразява, но по-късно усети леките потрепвания на ръката му въхру рамото си. За момент се спря и го погледна, но не срещна погледа му.
- Роуд, добре ли си? Да не си посмял да се предадеш точно сега! - почти изкрещя второто си изречение, но запази нормалния тон, за да не го оглуши. Пое си дълбоко въздух в опит да запази спокойствие, но се почувства спокойна едва когато устните й намериха неговите. Жалко, че не бяха приказни герои, защото едва целувка в подобна ситуация би послужила доста.

by **Роуд Дръзкото Желание** Чет Май 03, 2012 5:19 pm

Роуд захапа долната й устна игриво и ръцете му обгърнаха лицето й, приближавайки го максимално до неговото. Обичаше да усеща мекотата на устните му в ей такива невинни целувки... просто допир на човешки устни, но допир изпълнен с толкова много чувства и усещания, че можеше да накара атомната централа в града да гръмне от ново... ей така, за профилактика.
Хареса му загрижеността, която бе проявила към него и вече си намери нов начин да си проси целувки, само да оздравееше и щеше да я скъса от театри свързани със здравето си, за да си получава по някоя целувка. Но сега беше момента да се намръщи на думите й, които със закъснение достигнаха до съзнанието му и бяха осмислено доста трудничко. Явно раната влияеше и на бързината на мисленето му, което и без това не беше достатъчно бързо.
Отдръпна лицето й на милиметри от своето, за да може да опре чело о нейното и да се вгледа в очите й. Имаха толкова красив син цвят, дори въпреки отражението, което опасваше като ореол зеницата й.
-Чуй ме!- призова я той.- Ако ти не влезеш, няма смисъл и аз да влизам. Ако теб не те приемат, аз също ще си тръгна. Те са достатъчно големи и силни, за да се справят сами, а ние може да се подвизаваме скришно като Уж Души..

by **Марк Пиер** Нед Май 06, 2012 3:00 pm

Учудващо, но пътуването му мина съвсем спокойно, никой, никъде не го спря, не го попита нещо. Когато навлезе в пустоща ускори камиона, искаше му се да стигне колкото може по-бързо у дома. Е, изоставения град трудно можеше да се нарече дом, но това бе единственото място, което можеше да нарече така в момента ... е имаше едно място към което го теглеше сърцето му, онази бяла къща с цветна градина, където влезе Жанет, но сега не бе времето да обърне и да се върне там, имаше хора които разчитат на него.
Навлезе в радиационния облак на града и забърза още повече, нещо го притесняваше ... но самия той не знаеше какво. Само знаеше, че трябва да разтоварят камиона колкото може по-бързо и след това да го изгорят или да се отвъртат по друг начин от него. Вратата на имението бе отворена, което го притесни още повече, от както Роуд бе отведен, той бе издал заповед само при най-малкия знак, че някой влиза в града всички да се скриват в тунелите, така че не беше чудно, че няма жив човек ...
От височината на кабината му се разкри невероятна гледка. Ивон, търсача Ивон придържаше Роуд, техния Роуд или каквото бе останало от него, или просто неговото тяло ... Мислите му чертаеха какви ли не тъмни мисли, Душата имплантирана в Роуд е унищожила съзнанието му и е достигнала до неговите спомени и ето дошли са с Ивон да завършат започнатото, като унищожат тяхната малка, но сплотена група. Беса го завладя и той забрави и за прикритие и за всичко ... скочи от кабината и се развика към Ивон, дори не бе изкарал камата си, не че щеше да му помогне срещу цялата група търсачи на Сюуел...
- Унищожи го напълно нали? - крещеше махайки с ръце и я сочеше с пръст - той ти имаше доверие, по-дяволите, обичаше те, а ти го уби, защо не питаш тъпака настанил се в тялото му, какво е изпитвал Роуд към теб - беше разярен и искаше да си излее всичко, единствената разлика да не го оприличите на побесняло животно, че все още не му излизаше пяна от устата. Стигна до тях и сякаш силите му свършиха, всички емоции от последното денонощие избиха и той се срина на колене, не можеше да повярва, един от най-близките му хора Роуд бе унищожен, единственото за което имаше сили бе да вдигне поглед обвинително към Ивон, бе забравил да си свали лещите и там блестяха сребърните ореоли около иристите му, но той не си даваше сметка за това ... промълви - ТОЙ ТЕ ОБИЧАШЕ!

by **Роуд Дръзкото Желание** Нед Май 06, 2012 3:52 pm

Роуд остана очарован от реакцията на Марк Пиер. Един от малкото членове на Градските бунтари, на който можеше да се довери напълно и винаги можеше да си сподели лошите постъпки с него без да очаква да бъде съден. Да не говорим, че със способността си да мами като за последно, Марк се превръщаше в един от фаворитите му за водач, който да заеме мястото му, ако, случайно или нарочно, Роуд загуби способността си да управлява... и всъщност, той вече я бе загубил, така че тайно се надяваше той да е поел управлението над малката му групичка от бунтари... тоест, вече беше групичката на друг, а много скоро щеше да разбере и на кого.
Бе развълнуван от завръщането си, прекалено изморен, за да влезе вътре с подскоци и да си развее гащите, за да докаже, че възможно най- лудият водач, който може някога да им се падне, се е завърнал. В същото време му беше доста неприятно, че Ивон беше изтръгната от ръцете и устните му, което бе прекъснало и тяхната физическа близост, заменяйки ги с паднал на колене Марк на земята. Не, че беше расист и имаше нещо против гей двойките, но щеше да пропусне да изпитва такива чувства към Пиер. Предпочиташе да остане на вълна Ивон Сюуел за доста време напред.
Наклони глава на една страна с любопитство, което обаче го накара да раздвижи врата си и съответно му донесе голяма доза болка. Изръмжа недоволно и притисна раната с ръката си, правейки онази кисела физиономия, която всички познаваха. Затвори очи за малко, усетил, че му се завива свят, но малко след това ги отвори за кулминацията на случващото се. Леко потупа Пиер по рамото и се покашля, а на лицето си лепна прекрасна и очарователна усмивка.
-Пиер,аз съм много трогнат, но идеята беше моя за предаването.- излъга Роуд, но нима някой би могъл да каже, че лъже, когато го правеше толкова умело? И когато нямаше други посветени в плана му, единствените, които можеха да знаят за това бяха той и Ивон.- Ивон нищо не е направила, освен да ми съдейства. Ако бях Душа, дали щяха да ме оставят ранен?
Запърха невинно с мигли срещу Марк помахвайки му лекичко със свободната си ръка, която не притискаше врата му.

by **Марк Пиер** Нед Май 06, 2012 6:14 pm

- Какво, какво? - Марк нищо не разбра от обяснението на Роуд, но пък след по-задълбочен поглед върху съмишленика си установи, че той кърви.
Идея нямаше дали да помага или да го доубие ... какво беше казал, че "предателството" е негова идея, но на кой нямаше да е много чудно, ако е идея на Душата в Роуд, би било логично -"Аз съм Душата и онова тяло там ми харесва, заловете ми го" - дали наистина правеха такива поръчки, дали бяха така нагли, мислите му се объркаха още повече, когато си спомни за Жанет... колко комично би било да изтърси "Знаеш ли запознах се с един Утешител, тя ще ти помогне, само се дръж Роуд" - сто на сто щяха да сметнат, че тотално се е смахнал.
Сложи ръцете си върху раменете на Роуд, все още чудейки се да го прегърне или да го отблъсне и тогава го забеляза, забеляза липсата на сребрист ореол около ирисите ... тъй зловещото сребърно сияние го нямаше ... не си даваше сметка, че всъщност в неговите очи го имаше и можеше като едното нищо Роуд да реши да го утрепе още тук. Ръцете му придърпаха приятеля му и той прошепна в ухото му:
- Хубава история за пред другите, но не се опитвай да смахнеш мен. Мислех че се познаваме достатъчно, за да си имаме доверие ...

by **Роуд Дръзкото Желание** Пон Май 07, 2012 12:02 pm

Роуд забеляза сребристото сияние в очите на Марк и притеснено преглътна, но реакцията му сякаш бе останала невидима за самият Пиер, което изигра добър коз в ръцете на бившия водач. Веднага в съзнанието му изникна мисълта за това, че вече са разкрили лагера на градските бунтари и с тях е свършено. Всички сигурно бяха заловени и имплантирани, а сега просто бяха тук, за да изследват как са живели бунтарите.
Бившия водач веднага предприе мерки. Изрита с коляно съвсем нехайно Марк, за да го накара да се превие, а след това заби юмрука си в лицето му и подложи крак, за да го повали на земята, но когато понечи да се наведе, по не знайни причини, кръста му се сецна и той изохка..
-Ох, това Дръзко Желание! Ох, старческите му кокали!- заоплаква се Роуд, докато се придвижваше бавно и приведен към най- близкия камък, по височък, на който можеше да седне без да го заболи много много. Показа ръбчето на белите си боксерки, за да го видят всички.- Тайм аут. Дай ми пет минути!- изпъшка точно като старец Роуд и настани наедрялото си дупе на камъка, който си беше харесал преди малко.
Вече не само имаше рана на врата, но и проблеми с кръста и кокалите. Супер просто! Оставаше да го хване и склерозата и да направи бирено коремче и щеше да е страхотен човешки индивид, който изобщо не прилича на човек, осъден за геноцид.

by **Марк Пиер** Пон Май 07, 2012 12:32 pm

Пиер се сви на две, а после инстинктивно вдигна ръка и избърса рукналата кръв от носа си. Само това че напоследък му се струпа прекалено много и все такива неочаквано болезнени неща му попречи да реагира подобаващо и да отвърне на Роуд. По дяволите, какво му ставаше пък сега, съвсем се бе смахнал, влюби се в Душа и то не каквато и да е Душа, а един от най-опасните Търсачи, после се остави да бъде заловен жив и го имплантираха, сега явно бе победил Душата в себе си, но пък налиташе на бой безпричинно... До сега винаги се бе чудил, как точно Роуд е успял да унищожи толкова народ, че да го осъдят за геноцид, но ето че картинката се изясни, явно в иначе благия и благоразумен характер на водача им имаше пробойни от време на време и той се смахваше тотално, действайки без видими причини по най-идиотския начин. Марк се изправи и изгледа приседналия Роуд.
- Какво ти става по дяволите? - викна към него и го блъсна силно в гърдите. Не използва чак всичката си сила, но пък "приятеля" му явно бе изнемощял от загубата на кръв и се изтърколи, като празно буре от каменния си "стол" падайки на земята със звук силно наподобяващ глухото тупване на току що застреляно животно, което рязко спира своя бяг и привлечено от гравитацията се стоварва немощно в краката на ловеца. Застанал с разтворени крака за по голяма опора Марк гледаше надолу към тялото на Роуд.. не успя да се пречупи и да го подритне... все пак това бе тялото на един от малкото хора, които той самия определяш като ПРИЯТЕЛИ... каквото и да ставаше щеше да разбере и да се опита да му помогне, но не сега, сега имаха друга работа.
- Двамата със Сюуел ще бъдете затворени в Имението, докато разберем какво става тук, а сега е наложително да разтоварим провизиите, не си рискувах живота за проклетия камион ей така за нищо - гласа на Марк бе властен, рядко, много рядко той изпадаше в такива командващи настроения, но когато го правеше си личеше, че му идва отвътре. В този момент обаче осъзна, че дефакто няма кой да изпълнява командите му - И къде са всички, мамка му? - вече си изпусна нервите... Защо не бе останал в Тусон, кой го накара да се върне тук, бе сигурен, че Жанет можеше да го скрие в голямата си къща... но не той бе решил да се прави на герой, на ти един герой... Саркастично се самообиждаше на ум, а по лицето му се плъзна зъбата усмивка, която по-скоро изглеждаше плашеща от колкото мила и добродушна.

by **Yvonne Sewell** Пон Май 07, 2012 3:19 pm

Реално погледната Ивон дори не възнамеряваше да се намеси, но нещата загрубяха доста и бе крайно време да се измъкне от пасивността си. Освен това имаше да си го връща на Марк, а и въобще не й харесваше идеята все Роуд да поема ударите. В противен случай просто усещаше как вината започва да я разяжда отвътре, а чувството да те ядат жив не бе особено приятно, дори всичко да се приемаше метафорично.
С ловки движения застана помежду им, с гръб към Роуд и все пак в някаква защитническа позиция. Всъщност можеше да се намеси в същинския бой, ако пожелае или се наложи. Бе убедена в силите си, а нямаше какво толкова да изгуби.
- Прав си... Предадох го, но това по никакъв начин не ти дава правото да се месиш в това, което вършим. Аз съм Търсач, в природата ми е да действам двулично, но лично с Роуд нещата не се получиха по точния план. Не трябваше да заловят него, а друг от групата. Дори сега се чудя защо не бях набелязала теб, но е твърде късно за подобна мисъл. Освен това дори не ме познаваш толкова добре, за да ме съдиш по подобен начин. - Сюуел имаше още толкова много, което можеше да каже, но липсата на въздух й отне думата и поне две-три секунди тишината се настани необезпокоявано и даде време на Пиер поне малко да прикрие явната загуба на думи.
- Въобще не ми обяснявай какво е чувствал Роуд към мен. Може би го знам и ако не друго, то поне трябва да ми благодариш, че го доведох тук, въпреки тежката рана, която си е нанесъл в пристъп на върховна глупост, по която може би си приличате, а не в болницата, където наистина щяха да го довършат. Помисли над това и тогава смей отново да ме съдиш за действията ми.
След всичко изречено Ивон остана доволна. Дори бледа усмивка се настани едва доловимо на устните, но скоро помръкна, щом усети как Роуд се изправи зад нея и подготвяше нов удар към своя доскорощен приятел.
- И моля ви се.. Спрете да се държите като озверели песове без важна цел в живота си, които ще се разкъсат взаимно заради парче месо, което някой друг може лесно да ви отмъкне. Особено ти, Роуд, защото започваше да ме караш да се съмнявам в тежкото си състояние и решението си да се върна тук с теб, а не сред Търсачите. - довърши като при последните изречения леко извърна глава назад, а да докаже, че точно към него се обръщаше.

by **Роуд Дръзкото Желание** Пон Май 07, 2012 3:43 pm

Роуд се изправи едва едва... трябваше му наистина много време да се справи с това действие, поради неспособността си да се държи на краката си като нормалните хора. Беше просто бесен на Пиер и сега му беше момента да му разбие физиономията. Нямаше никак да му прости начина, по който се бе отнесъл с Ивон в началото, това че сигурно той също е бил заловен и е предал всички бунтари.
Решително се изправи и тъкмо се приготвяше да забие юмрука си в челюстта му и да я размести, когато Ивон се намеси точно, когато на Роуд почти му беше станало забавно. Всъщност изпитваше искрена ярост към Марк и тя трудно можеше да почака своят ред. Изпревари Ивон преди да е казала още нещо и заразмахва юмрук зад нея, жест, отправен към Марк Пиер. Роуд нави ръкава си, докато размахваше юмрук.
-На мен ли какво ми става? НА МЕН ЛИ?!! АМИ ТИ ДА НЕ БИ ДА НЕ СИ ПРИЕЛ ДУША В СЕБЕ СИ! Също толкова предател си, колкото и мен! САМО ДА СИ ГИ ПРЕДАЛ И ЩЕ ТИ РАЗБИЯ ФИЗИОНОМИЯТА!- разпени се Роуд като старец, останал без сутрешния си вестник, заради кучето на съседите, което най- нагло го е отмъкнало и го е занесло вкъщи.
Но веднага след това се опря на Ивон. Може би адреналина бе успял да го задържи толкова активен, че да не рухне още сега и да издъхне както подобава... като герой от детско филмче, в което края не е това, което трябва да е. Пусна една невинна усмивчица отправена точно към нея и запърха с мигли.
-Ох!- невинно и еднократно добави Роуд, което го направи толкова сладка гледка, че как можеше да му се разсърди прекрасната Сюуел... в добавка към това, той й лепна една целувка по бузата и влюбения му поглед доста трудно се отдели от нея, за да се насочи ядосано към Марк.

by **Марк Пиер** Пон Май 07, 2012 4:43 pm

Тия двамата си бяха лика прилика. На Марк му се искаше просто да ги прати някъде в не битието където да си се мляскат и гушкат и да не вредят на никой и даже и да крещяха, никой да не ги чуваше. Безсънната нощ, дългото шофиране, разбития му нос и всички останали емоции му докараха главоболие, май заслугата бе и на крясъците на тия двамата пред него... Как можеше въобще Роуд да го обвинява в предателство, а тази негова Ивон па за каква се мислеше, Търсач била, знаеше че е Търсач и какво от това...
- Не са те информирали правилно мила ми госпожице Сюуел - каза ехидно той и й се озъби - мен и да ме заловиш няма да ме имплантират, но пък като нищо можеш да ме предадеш, за да ти простят, че си помогнала на Роуд - най-накрая до съзнанието му стигна смисъла, че Роуд си е Роуд и Ивон го е довела тук за помощ, а не да ги избива.
Очите му се врътнаха към Роуд и той просъска:
- Как можеш да ме обвиняваш в предателство, като именно аз поех риска да ида в Тусон и да набавя провизии за всички - завъртя се на пети и тръгна към камиона, време беше да го разтовари, па макар и сам и да се отърве от проклетата машина преди да са я проследили по някакъв джипиес, докато вървеше продължаваше да нарежда, като някоя свекърва изпаднала в ненавист към снаха си - и ако искаш да знаеш скъпи ми Роуд, Душите се държаха по-мило от теб - е не допълни, че има предвид конкретно една Утешителка, но нямаше намерение да дава този коз на Роуд в момент ...
Отвори каросерията и започна да хвърля на земята всякакви видове пакетирани храни, пухтейки през цялото време, като парен локомотив, едно от физическото усилие, което полагаше, друго че яда му още беснееше и нямаше как да заглъхне.

by **Роуд Дръзкото Желание** Пон Май 07, 2012 5:53 pm

Роуд изостави за мъничко Ивон, приближавайки се към Марк Пиер и камиона. Как обичаше тази част от ежедневието, в която накрая си спретваше камион или кола алангле и цяло шоу с гърмежи и фойерверки. Колко приятно за очите и душата, да не говорим, че му идваше като дунавско хоро на връх нова година- точно на място и много кръшно!
Подпря се на едната страна на камиона и препречи пътя на Марк, хващайки го за рамото, за да се спре за мъничко и да си изяснят това, което не си бяха изяснили никак добре. Трябваше да знае! Не веднъж Марк му бе разказвал, че дори да бъде хванат нямаше да бъде имплантиран, но... сега виждаше сребристото отражение в очите му и се изпълваше с толкова много противоречиви чувства, че яростта му малко по малко бе утихнала... толкова неусетно, че самият Роуд вече не си спомняше кога се бе разпенявил като ламята от приказката за златната ябълка и тримата братя.
-Марк, не знам как да тълкувам отражението в очите ти...- изрече лично объркан Роуд и го потупа по рамото.- С Ивон не сме дошли, за да създаваме проблеми. Ако има място за нас тук, ще се радвам да остана, но заедно с нея... ако няма, няма проблем, приятелю със съмнителен поглед, ще си тръгнем мирно и тихо.

by **Yvonne Sewell** Пон Май 07, 2012 6:27 pm

Ивон нямаше намерението да ги оставя насаме за дълго. В никакъв случай не започваше да ревнува, защото смяташе себе си за много по-висша от Марк, но това бе лек пристъп на горделивост, който опита да потисне. Въобще не говореше добре за нея, ако се възгордееше твърде много. Тогава съвсем нямаше да има място за нея. Все пак бе готова да се намеси, ако се наложи. Честно казано спокойствието на Душите й се отразяваше по много неприятен начин и изпадаше с кризи, когато вечно търсеше малко повече екшън в ежедневието. Накрая просто не издържа и се приближи, но умело прикри действията си, вземайки част от разтовареното и отдалечавайки се към имението.
- Ще ви оставя да си поприказвате сладко като едно време.. Ако някой има нужда от помощ, тук съм. Просто ще се възползвам от липсата на занимание, за да свърша малко работа, ако нямаше желание да окъснеем и съвсем по тъмно да събираме провизии. - намеси се нахално в разговора, докато все още бе достатъчно близо до тях двамата, че да не й се налага да се провиква. Вече започваше да се чувства като у дома си. Буквално единственото място, на което се бе задържала повече от седмици. Не помнеше друг път да бе живяла за по-дълго на дадено място. Може би не бе редно да чувства нещо подобно спрямо място, където не виждаше да бъде особено желана, нито като цяло принадлежеше към основните обитатели, но имаше ли друг избор? Роуд продължаваше да се държи като дете откакто го бе срещнала в крайните улици на Тусон и упорито да твърди, че няма да остане сред бунтарите без нея, а съвсем не изгаряше от желание да го мъкне след себе си в случай, че реши да преследва хора, което все още не възнамеряваше, но рано или късно можеше да се наложи да направи нещо по-драстично, ако й доскучае. С подобни мисли отвори врата с крак и стовари донесеното пред нея, подпирайки я, за да не се налага да я отваря всеки път и се върна до камиона за още нещо.

by **Марк Пиер** Пон Май 07, 2012 7:15 pm

О, значи всичко било заради проклетите лещи. Марк изкара една малка кутийка от вътрешния си джоб с течност за лещите, после ги извади леко и ги прибра на сигурно ...
- Така, по-добре ли е? - ухили се срещу Роуд и му намигна - нали не мислиш, че ще ида в Тусон без никакво прикритие? - ама той май наистина го мислеше за идиот - Слушай вземи това и го притискай към врата си, ако не искаш след малко да припаднеш от загуба на кръв - той измъкна една памучна кърпичка от джоба на панталона си, останала му от времето, когато се правеше на тежкар и си беше поръчал пет дузини такива с инициалите си. Виждайки че самия Роуд не се справя добре, скочи от каросерията до него на земята и ловко привърза врата му, не че щеше да помогне много, но поне щеше да спре кръвта, а после щеше да се погрижи да зашие раната - Слушай какво приятел, извинявай за репликите ми към Ивон ... но щом ти й вярваш и аз ще се постарая да не изразявам недоволството си ... е, може да се скарваме от време на време, ама тя е силно момиче ще ми понесе характера - Марк намигна весело - пък е и доста оправна - допълни той, като я гледаше как настървено мъкне чувалите - такива хора ни трябват ... Пък и докато те нямаше, групата изтрещя съвсем и ме направи водач - вдигна извинително рамене, сякаш и той не вярваше за честа, която му бяха оказали - но сега си тук и щом ти казваш, че Ивон е една от нас, кой би оспорил това?
Накара Роуд да приседне и да се облегне на голямата гума на камиона, а той самия се затича и започна да носи провизиите навътре рамо до рамо с Ивон.
- За протокола да попитам, ти Душа ли си или човек с имплантирана Душа? - задъхано попита оставяйки един чувал с кафе на пода във вестибюла, загледан към Ивон, трябваше да отбележи, че Роуд определено имаше вкус за жени ...

by **Yvonne Sewell** Пон Май 07, 2012 7:32 pm

- Коя опция би предпочел? - попита реторично Ивон. Държеше се сякаш или не разбираше добре какво точно я питат, или не познава добре Марк, че да знае колко повече би се зарадвала, ако не човек. Жалко, че не можеше да бъде толкова откровена и да каже това за истина.
- Душа в цялата си прелест. - допълни с почти секундно закъснение и съвсем леко се засмя. За нея си бе комична ситуация, но едва ли бе толкова комична да всички градски, които в този момент за стотен път я проклинаха без да знаят как любимия им водач бе тук, заедно с новия и госпожица предателката в нейно лице. Тръсна леко глава, за да се отърве от тези мисли и погледна отново към Пиер.
- Няма да е зле да върнеш малко от стария Роуд. В настоящия момент се държи като малко дете, инати се и въобще не прилича на себе си. А мен упорито отказва да ме послуша, може пък ти да имаш малко повече късмет. - изреди на един дъх, докато се връщаха обратно за последния чувал. Въпросът бе кой ще се окаже достатъчно ловък, че да го измъкне от ръцете на другия, оставяйки му отговорността да вмъкне и Роуд в имението. Сюуел определено бе готова да се бори, защото й бе достатъчно, че до тук изпълняваше функцията на социален помощник или подвижна стойка. Нищо нямаше да му стане на Марк, ако поеме тази длъжност, пък и тъкмо щяха да имат малко време за мъжки разговори, които им бяха отсъствали.
Ивон забърза крачка в последните сантиметри и помъкна чувала, доволна, че е изпреварила Пиер и единствено се обърна назад, за да докаже триумфа си.

by **Роуд Дръзкото Желание** Пон Май 07, 2012 7:43 pm

Роуд днес беше като жертва номер едно. Всеки изпитваше нужда да го превърже и вече си имаше две превръзки на врата, които може би не помагаха особено достатъчно, но все пак възпираха кръвта му да изтече като от шадраваните в Париж. Почувства се по- добре, когато седна на земята и се облегна на камиона. Мириса на отмъкване и кражба от Душите така му беше липсвала, че направо не можете да си представите колко се радваше в момента на стореното от Марк. Сигурно щеше да го разцелува, ако не беше толкова замаян и, както вече споменах, щеше да се разтича на вътре с три- четири кашона провизии, които да закара чак долу в склада на веднъж, без да се притеснява, че ще му паднат вътрешностите.
Затвори очи за малко, но се провикна след Марк колкото му сили държаха за едно леко глухо провикване:
-А, не не не! Остани си водач, моля те! Те ти имат повече доверие след тази случка, убеден съм!
Личеше му, че не е особено ентусиазиран да се превръща във водач отново и определено не го искаше. Вярваше, че Пиер ще се справи прекрасно с този пост и не би могъл да се справи по- добре от него точно в сегашното си положение... едва ли някой би му имал достатъчно вяра в момента.
След като два- три пъти бяха минали по край него и никой не му бе обърнал внимание по толкова игнориращ начин, Роуд скръсти ръце и се нацупи досущ малко дете. Долната му устна леко се издаде напред по доста сърдит начин...
-Ама никак не ме отразявате!

by **Марк Пиер** Пон Май 07, 2012 8:00 pm

Марк се загледа в отдалечаващата се фигура на Ивон помъкнала тежкия чувал ... Е, какво пък, той щеше да се погрижи за Роуд, който в действителност май се вдетиняваше наистина.
- Добре де, ето обръщам ти внимание - той подхвана Роуд и го премести от камиона, оставяйки го едва поклащащ се на стотина метра от машината. Забърза на обратно и подвикна след себе си - даже ще ти дам за извършиш нещо, което много ще ти хареса - Пиер бързо започна да облива целия камион с гориво, спука му резервоара и започна да прави тънка ивичка по земята от разлято гориво към мястото където бе оставил Роуд. Стигна до него ухили се идиотски и му подаде запалката, която извади от джоба си ...
- Хайде, сигурен съм, че ще ти хареса да го взривиш - каза подтиквайки го да запали импровизирания "фитил"
Докато още Роуд се чудеше, Марк прехвърли ръка през рамото му в приятелска прегръдка, която по-скоро целеше да го придържа прав.
- Дамата ти се притеснява за теб приятел - подхвърли той - каза че си станал инатлив, е ти винаги си си бил малко такъв, но явно годинките си казват думата и характера ти, започва да се проявява с още по-голяма сила - разхили се той и го ръчна леко в ребрата - хайде давай, направи голямо "БУМ" и да ходим да те зашием...

by **Роуд Дръзкото Желание** Сря Май 09, 2012 5:55 pm

-Първо ще те помоля за нещо.- каза съвсем нехайно Роуд, но всъщност в молбата му се съдържаше голямо значение, което може би в момента му беше крайно непонятно поради простата причина, че не разсъждаваше достатъчно трезво.- Тоест, преди да ме зашиеш имам предвид, но обещай, че няма да казваш на Ивон, защото тя се притеснява адски много.
Беше съгласен с него, че може би се вдетинява прекалено много, но, как да спреш гениалността на детското в един човек, когато той не го е будил от доста отдавна... е, отдавна- отдавна, може би някъде към месец или пък е минало по- малко време, от както Роуд бе липсвал в свободата си.
Той се отдръпна лекичко назад, повличайки със себе си Марк и накара запалката да покаже силата на своето огънче, допирайки го до импровизирания фитил. Докато се усети, пламъка бе "пробягал" голямо разстояние по линията бензин, която Марк бе направил... и след още няколко секунди се случи дългоочаквания взрив. Първо пламъчето се скри от погледа им, някъде под колата, а миг след това кабината започна да пуши, докато огъня не бе стигнал до резервоара, който изгърмя с толкова прекрасен звук- песен за душата, според Роуд, карайки по- леки части от камиона да се разхвърчат на ляво и дясно и всичко да лумне в ярките цветове на прекрасни пламъци.
Роуд едва не заподскача от радост. Очите му светнаха с онзи отблясък на забавление, който се появяваше всеки път, когато се случваше нещо толкова забавно за него. Инстинктът на хищник бе на лице, но в същото време бе ранен като жертва и беше време да промени това. Доближи се максимално до Марк, за да го чува само той:
-Умолявам те да извадиш Душата от мен!- усмихна се Роуд.- Моля те, Марк. Това ще ме спаси от всички мъки.

by **Марк Пиер** Чет Май 10, 2012 1:00 pm

Загледан в пламъците, Марк примигна, това вече наистина бе лудост, как смяташе въобще да го постигне Роуд!? Ивон с право се притесняваше за него ... в този момент Пиер за първи път допусна, че на Търсачката явно наистина й пука за приятеля му и иска той да бъде добре. Щом при тях се е получило, какво му пречеше той да пробва със сладката Жанет. В главата му нахлуха мисли за предната вечер и той се усмихна сякаш на себе си... След ... и той не знаеш след колко време обаче се опомни и забеляза, че Роуд го гледа странно, усмихна се и си предаде вид, че е мислил върху думите му...
- Слушай Роуд, това е опасно, опасно за живота ти - обърна се с лице към него и го изгледа строго - нямам право да ти казвам да не рискуваш собствения си живот, но помисли за Ивон поне, тя се е отказала от всичко, заради теб и ако ти умреш какво ще й остане? - надяваше се поне силната привързаност на Роуд към г-ца Сюуел да го накарат да се опомни и да разбере какво рискува ... тона му се втвърди още - слушай какво аз мога да ти обещая, щом Ивон е избрала нас, а аз наскоро се срещнах с една Утешителка, която също няма нищо против срещу хората, то трябва да има и някой лечител като тях двете нали .... - накрая гласа му обаче му изневери и не звучеше чак толкова сигурен, той стисна юмруци и продължи без колебания - сега ще те зашием, а после ще издирим някой, който знае какво да прави. Та нали самия ти ни осигури най-добрия Търсач на наша страна, няма как да не намерим този Лечител - хвана го през рамената и с бавни движения го насочи към вратата на сградата, време беше да се погрижат за проклетата рана, а когато се освестеше от загубата на кръв и от многото емоции, самия Роуд щеше да осъзнае, че това е най-добрия вариант.

by **Yvonne Sewell** Чет Май 10, 2012 5:35 pm

Ивон наблюдаваше всичко от открехната врата. Лека усмивка се изписа на лицето й при далечната радост на Роуд при взрива. Нямаше как точно да види лицето му от този ъгъл, но бе сигурна, че бе доволен от свършената работа. Ако не друго, то поне запасяването с провизии и последвалото унищожение на уликите щеше да му липсва от изоставения пост на водач. Поне така разсъждаваше тя. Но пък бе доволна, че малко по малко Роуд явно успяваше изцяло да се отърси от влиянието на Душата в себе си и да възвърне предишното си Аз. Тази промяна щеше да й хареса и то много.
Не й се наложи да чака дълго някакво раздвижване в двете фигури или дори да се връща отново при тях, преди да ги забележи как се приближават. Отмести се от врата, че дори и я отвори широко, за да успеят и двамата да се вместят в тясното пространство, предназначено за жалко подобие на антре. Архитектът, измислил тази постройка, явно не е бил от най-добрите, защото си личеше липса на опит в цялостната структура, но пък Сюуел не се загледа дълго. Просто пусна тези мисли да минат през главата й и да отлетят в нищото, както правеха повече от ненужните мисли.
- Добре дошъл отново, скъпи ми Роуд. - поздрави по начин, който би направила, когато им липсваха каквито и да било взаимоотношения и като цяло самата тя бе невидима в групата от бунтари. Бе готова дори да започне от това начало, за да пробуди истинския Роуд и да го отърси от чуждото влияние, но явно думите на Марк бяха достатъчни. В същия миг внимателно обви ръце около врата му и си открадна поредната очаквана с доста време целувка. Определено имаха нужда да наваксат част от пропуснатото в тази сфера, но дори за миг не отдели поглед от Пиер. Щом пусна Роуд, го спря с думите:
- И двамата знаем, че си нямаме доверие, но поне аз мога да ти докажа, че мога да спечеля твоето. Веднъж вече съм била част от групата, отново мога да стана. Просто не ме подценявай.
Последното изречение прошепна едва доловимо, така че дори не бе сигурна дали бе чуто или не. Дори не бе нужно да бъде толкова груба след успешния опит на Марк да върне стария и добре познатия им Роуд, но просто я глождеше отвътре да изрече всичко това.
След тези думи продължи навътре в имението и за първи път усети позната миризма на стари мебели и застоял въздух. Липсваше и тази симпатична мизерия на радиационния град. Тусон просто бе твърде свеж и прибран за нея...

by **Антъни Прескот** Нед Мар 10, 2013 10:38 am

Не можеше да заспи. Знаеше, че по това време бе нищожна вероятността да намери жив човек навън, затова и излезе. Надяваше се тишината, царяща в тази лунна нощ, да го разсее от мислите, които като на филмова лента продължаваха да се превъртат детайлно в съзнанието му. От няколко дни вече, близо седмица, се бе върнал от своеобразната мисия, състояща се в опазването на един от бегълците и досега не бе имал време, а и късмет да я срещне отново. Не знаеше дали иска изобщо да я вижда, не беше търсил съзнателно път, по който да се срещнат. Въпреки работата, с която бе затрупан от връщането си, в онези редки моменти на почивка пред очите му изникваха познатите тъмни очи, които и тази вечер му напомниха за съществуването си. Сякаш можеше да забрави онзи първи път, в който я видя - с разрошени коси, боядисани в огнено къдрици и изпокъсана рокля. Всеки път щом затвореше очи тя се появяваше в съзнанието му - реална, витална, до степен, в която можеше да я докосне...
Бе се изкушил, признаваше си, само за момент онази нощ в хотела. Бе се почувствал слаб, виждайки безжизненото й тяло. По-късно дори бе пожелал да затвори вечно пускащата по някоя закачка уста със своята. Естествено не го бе направил, бе устоял, но все още виждаше онези устни. Какво би станало, ако се бе поддал на изкушението онази вечер? Нима повечето хора, които пристигаха в онзи мотел не идваха точно за тези цели? Та самият той бе един от тях в миналото, но какво се бе променило с идването му в Тусон? Някак вече не чувстваше онази част от себе си, която можеше да бъде с една в понеделник и с друга на следващия ден. Кой бе в същност? Бе имал толкова много самоличности, криейки се от закона през годините, че имаше чувството, че е изгубил истинското си Аз.
Безшумно пристъпваше, докато минаваше под надвисналите дървета и унищожена почти напълно растителност. Тишината на нощта го обграждаше с плътното си наметало и умът му се проясняваше точно по план. Но не винаги всичко се развива по план...
Усети размърдване отдясно и се обърна по посока на лекия шум, който долови, виждайки неясна фигура. От толкова далечно разстояние не можеше да определи дали е мъж или жена. Който и да бе, се движеше и явно тренираше. Малко необичайно по това време, но и късните разходки доста след времето за спане също не бяха в рамките на установеното. Не се приближи, като нищо щеше да го нападне другия, усети приближаването му, затова се провикна, достатъчно за да бъде чут, но и да не събуди спещите.
- Не ли малко късно за тренировка?

by **Temptress** Нед Мар 17, 2013 9:45 pm

Ако искаш да разбереш кой си, вгледай се в огледалото и повярвай в себе си. Ако не успееш да разбереш нищо, тогава спри алкохола. Може да помогне...

Главата ме болеше. Мускулите ми изгаряха болезнено. Очите ми се затваряха, само при мисълта за нормално легло и възглавница, но какво обикновено не можех да си позволя този лукс. Имах толкова много работа за вършене и толкова малко време. Едва сутринта се бях върнала от Тусон, а вече бях тотално блокирала. Все още не можех да разбера напълно информацията, с която разполагах. Всичко ми изглеждаше някак си не на мястото и ...нагласено? Третата чаша кафе някак си ме спаси от това да заспя над документите, които бях измъкнала преди седмица от щабът на Търсачите.
Тялото ми потръпна при мисълта за цялата тази бъркотия, в която се бях забъркала благодарение на любящият ми брат. О, да не ми стигаше всичко останало, но и срещата с онзи странен мъж. Ох, защо ли не можех да забравя удивленията му поглед, когато излязох от прикритието си на сградата и ме видя с изпокъсаната черна рокля. Не можех да разбера какво толкова ме бе впечатлило в него. Може би просто отдавна не бях срещала някой, който да се осмели да отговори на нападките и не особено милите ми коментари. Може би просто в онзи момент ми се бе сторило забавно, че някой като него може да ми бъде равен. Или пък просто му се чувствах длъжна заради случката с банята. Оф, да знам бях идиотка да заспя в банята...да, да Калеб вече ми изнеси няколко лекции в стил „Аз съм твоят по-голям брат и ако не почнеш да се грижиш повече за себе си ще дойда и ще те напляскам”, но не мисля, че това свърши работа. Както и да е добре, че все още не бе научил за инцидента от вчера, че като нищо щеше да се появи в имението и наистина да изпълни заканата си.
Телефонът ми иззвъня пронизително и светещият дисплей изписа името на брат ми. Устните ми се свиха болезнено при мисълта, че е разбрал за изпълнението му с бившият му шеф и петият етаж. Добре, де шефът му е бивш, защото се заяде с мене, но какво да се прави хората някога бяха казали, че не трябва да се заяждаш с неподходящи жени. Игнорирах дразнителя и набързо се преоблякох в къси панталони и също толкова оскъдно спортно потниче, което покриваше едва гърдите ми. Въздъхнах мислено при вида на почти зарасналите порезни рани на гърбът ми и ръцете ми. Да определено не трябваше да скачам от петият етаж, но нямах намерение да обсъждам това с Калеб.
Вместо това взех камите си и излязох от стаята. Обичах нощните тренировки. Винаги ми помагаха да се съсредоточа и да се отърва от напрежението и излишните мисли. А гората около имението бе идеалната за целта. Рядко се намираха луди като мен, готови да се лишат от сънят си, за да тренират, а това ме устройваше просто перфектно. Студеният въздух се просмука в тялото ми, когато започнах да бягам все едно някой ме гони. Няколко километра и вече бях достигнала до любимото си място за тренировки. Колко хубаво, че никой не знаеше за него...
...или пък не. По дяволите. Едва десет минути от началото на разгрявката ми и вече в далечината се дочуваха стъпки. Какъв късмет само! Поех си дълбоко въздух и се вслушах в звуците около мен, без да си давам труда да спирам заниманието си.
- Не и ако нямаш време за спане. – отвърнах отнесено, когато регистрирах онзи познат глас, които се приближаваше зад мен.

by Sponsored content

Двора на Имението

Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението

Re: Двора на Имението